|
Как спечелихме и загубихме ключовият контрол над солта от Крум до Ахтум
Освен всичко останало с което великият български Кан Крум е останал в историята, той е владетелят пряко създал солната независимост на България. Във времена, в които солта се е ценяла като злато, той завладява Поморие, и според сведението на Георги Амартол му дава името Тутхон. Иван Т. Иванов, смята че името означава "до морето" и има връзка с подобно оформеният хидроним Балатон(голяма вода), както и няколко други думи свързани с водата при древните Българи. Когато завладява града Крум променя централизацията на управлението и подготвя българското усвояване на регионите. Неговият каменен надпис свидетелства, че:
... за лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Дебелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис, боила кавханът, а Кордил и Григора нему подчинени стратези.”
 Най-големите солници на Черно Море попадат в български ръце, но ако това е акт, осигуряващ сол за целият Саракт, то Крум не се задоволява с него а предприема единствената стъпка, която би го направила безспорен хегемон в тази търговия, би убила конкуренцията на Поморииската сол и би дала безмерни богатства за българската държава, а именно - нападението и тоталното унищожение над Аварският Хаганат и превземенето на трансилванските солници.
Солта на Трансилвания през следващите години се превръща в основна суровина за цяла централна и Западна Европа която отчаяно се нуждае от ценната суровина. Мините край Солноград осигуряват огромен и постоянен приход, а находището е практически неизчерпаемо. Особено зависими стават жителите на Панония, Бохемия, и Унгарското плато, които практически нямат алтернативен източник в достатъчни количества. Всичко това обяснява защо няколко века по-късно фулденските монаси написват следното в летописа си:
След това през месец Септември Арнулф изпратил свои пратеници с дарове при българите и техния княз Владимир за възобновяване на някогашния мир и поискал да не се позволява на моравците да закупват оттам сол. Пратениците като не могли да пътуват по суша поради засадите на княз Светопол, били пренесени на кораб от княжеството на Браслав: до България по реката Одра до Кулпа и после по Сава. Там те били приети от царя с почести и след това по същия път, по който били дошли се върнали обратно с подаръци през месец май.
Фулденски летописи
От горното сведение се вижда голямата геополитическа тежест на България, от която не се очаква помощ с войска, а чисто и просто спиране на доставките на сол до враговете на германският крал. След смъртта на Владимир, властта в България заема неговият брат Симеон, а според анонимната хроника Gesta Hungarorum точно по това време
 Земите между река Муреш и замъка Орсова започнаха да се владеят от велможата Глад, който дойде от замъка във Видин. Неговият наследник е Ахтум, който по късно по времето на Крал Стефан (първи) бе убид от Чанад, син на Бобука. Унгарците пратили армия срещу Велможата Глад и присъединили населението между реките Муреш и Темеш. Когато поискали да преминат Темеш, Глад дошъл с тях с голяма армия включваща Кумани, Българи и Власи...
Хрониката не указва религията на Глад, но за сметка на това в житието на свети Герхард Чанадски ясно е изразена езическата принадлежност на Ахтум, който освен всичко е имал цели седем жени, и се покръства показно във Видин едва през 1002 година без да промени навиците си. По съществено е обаче, че след като цяла източна България е под Византииска власт, в столицата на Ахтум - Чанад се установява огромна християнска бежанска вълна от Преслав. Показателно е че в крепостта Чанад е била издигната църква - почти точно копие на тази от Виница до Велики Преслав. Днес църквата не съществува, тъй като е била разрушена до основи от турците през 14 век, но основните й са скицирани през 17 век от австрииски пътешественик, и са запазени във регионалният музей на Тимишоара.
Църквата има уникален архитектурен план с петоъгълна олтарна апсида и четири полукръгли вписани апсиди на северната и южната стена. В северната и южната част на нартекса са оформени две големи затворени помещения, чийто вход е откъм наоса. Те представляват основи на кули. Този храм е почти тъждествен с църквата във Виница до Велики Преслав. Изводът е, че след падането на България под византийско господство някои от нейните най-добри интелектуалци и занаятчии намират убежище в съседните независими земи и на първо място в Банат, където владее българският велможа Ахтум. Тук те пренасят забележителните художествени и културни традиции на Първото българско царство. Любопитна подробност е че това е единствената църква в Банат от този период, но не бива да се учудваме тъй като дълго време християнството не успява да пусне корени сред народа, и дори в днешна България има само 1 запазена оцеляла църква от 11 век, и не повече от 5-6 български църкви от 9-11 век, от който днес стоят само основите.
Ако се върнем на житието на свети Герхард Чанадски разбираме че именно Ахтум е владетелят контролиращ солниците, което става огромен трън в очите на унгарският крал Стефан. Владенията на Ахтум наречен “могъщ владетел в града Морисена” се простират от Солноград през Чанад и на юг чак до Видин, обхващайки и важни крепости като Тител. На запад той граничел с Българският управител на Срем, наречен от византииските източници Сермон(който по-късно бива завладян от византииците, малко след падането на Иван-Владислав), а на изток с владетеля Гелу. Същият източник казва, че Ахтум“не почитал крал Стефан, понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт" и по съществено "бил заграбил властта над кралските (!?) солници при Моросиум, като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци"
 Последните дни от живота на княз Ахтум са описани като че ли най-пълно и подробно пак в Житието на св. епископ Герхард, според което неговият “много уважаван войн на име Чанадин, който надминавал другите по доблест и сам бил поставян от тях начело”, “бил обвинен пред своя господар с тежко обвинение, за което господарят решил да го накаже със смърт”, но Чанадин “тайно избягал при краля”; кралят го поставил начело на войската си, “Преминали Тиса и започнали битка с Ахтум и неговата войска”, битката била ожесточена, “войската на Чанадин побягнала”, той се укрил на планината Орозлан, “Ахтум се установил на лагер в полето, наречено Нагеуз”, съгледвачите бдели и обикаляли навсякъде, Чанадин заспал, явил му се лъв, който го приканил да започва битката, той се събудил силен за двама, вдигнал войската си, потеглили на бой,..
...“През тази нощ те нападнали от различни страни войската на Ахтум”, тя се втурнала да бяга, Ахтум “бил убит на бойното поле”, главата му “изпратили на краля, а отнесли със себе си огромна плячка”, кралят наредил да окачат главата на Ахтум на кулата при портите на града и така си избил дълго измъчвалия го комплекс “Ахтум” и си успокоил сънищата, добавяме ние, накрая Чанадин “бил назначен за управител на дома на краля и на дома на Ахтум”, също и на цялата провинция, която Кралят нарекъл на негово име, а една от жените на Ахтум, която навремето била покръстена от самия светец, т. е. епископ Герхард, му става жена
Историята на Ахтум е показателна за трагедията, през която преминава България. Никога повече тя няма да сложи ръка на извоюваните преди векове солници в Седмиградско, а отвъддунавска България постепенно се превърнала в толкова далечен спомен, че днес знайни и незнаини нагли безочници дори питат дали въобще е съществува. Мисля че отговора е очевиден.
|
|
