|
Пътя
на лазурита, или новият хоризонт във вижданията
на за древнобългарската цивилизация
/Търговският
път на полускъпоценният камък Лазурит, е тръгвал
от долината Кокча в Балхара за да стига чак до
Египет/
 От най-древни
времена е засвидетелстван световният интерес
към красивото. Именно той провокира добиването
на различни редки метали, скъпоценни камъни и
други дарове на земята. Но защо е важен именно
Лазуритът? Днес той е широкодостъпен и
сравнително евтин, но дали това е било така и в
миналото? А откъде се е добивал? Как това се
свързва с българите? Все въпроси, които почти
никой не си задава. Преди 700 години през земите на
древната Балхара прминал известният
пътешественик Марко Поло по своят път към Китай.
Така той описва отдавна изоставените от древните
българи земи така:
"Има
планина в този район, където се намира най-финият
азур в света. Изглежда като жили от сребристи
потоци"
Всъщност
латинското име на този проникнал и до Европа
камък е Лапис Азули, което име ползва и Марко.
Планините с огромни жили от този камък
съществуват и до днес в провинция Бадахшан -
Бактрия, като добиването на камъка не е спирало.
Интересна е технологията за извличането му,
която не се е променила от времето на напускането
на българите от тези земи, чак до 19 век, когато
чужди сили взели контрола над мините. Древният способ за добив
на лазурита е чрез нагряване с огън на скалите и
последващо заливане със студена вода, за да се
напукат и раздробят. След това материалът е
търпял преработка с различни сечива.
 Древните българи са
използвали този намиращ се в изобилие материал,
за да създават особени и уникални украшения.
Самата дума лазурит е персииска, и води корена си
от 'Лазвард", което означава синьо. Лазуритът е
намерил място и в легендите на персите, като
според една от тях небето е дължало цвета си на
огромен къс лазурит, върху който лежи земята.
Когато Александър Македонски пък влязъл в
Бактрия, той организирал и първото му изнасяне
чак до западният свят и цивилизация, където му
дали името "ултрамарин"(отвъд морето) заради
цвета си.
 Всъщност Лазурит се
е добивал още преди 6000 години.Като най-древни находки
на лазурит в Северна Месопотамия се отбелязват
датирани към 3500 г. пр. Хр. находки от халафската
култура. Той е споменат в едни от първите
писмени източници в световен мащаб - шумерските
митове за Аррата. На български език, за пръв път
по проблема се изказва минерологът Руслан Костов,
който широк материал за размисъл в труда си: "Лазуритът в
средна азия в контекстът на етнонима Балхара", където
пише следното: Сред множеството епоси от
епохата на първите цивилизации в Двуречието
интерес представлява датираната към III хил. пр. Хр. поема “Енмеркар
и жрецът на Aрата” (съхранена на 20-тина глинени
плочки или отделни парчета), където се съобщава
за обмен на зърно за лазурит, злато и сребро от
планинската страна Арата, който скъпоценен
минерал наред с металите е бил необходим за
строителството на дворци. Редица изследователи
се опитват да локализират страната Арата, от
която или през която се е доставял скъпоценният
лазурит и благородните метали. Съществуват
редица хипотези в тази насока, които определят
позицията на този град в съвременен Иран или
Афганистан. Според едни идеи, страната Арата се
намира на юг и югоизток от Каспийско море, а
според други тя съвпада с района на планински
Бадахшан, тъй като в поемата присъстват изрази
като “лазурит на парчета”, “събират за нея (богинята
Инана) лазурит от находищата” или “лазурит,
добит от планините” Особено противоречие за
археолозите е липсата на открити големи селища в
Бадахшан от IV-III хил. пр. Хр. от една страна,
с огромното количество суровина, която се е
добивала и пренасяла, т. е. от организираните
мащаби на добив – от друга. Съществува и хипотеза,
че селището Шахр-и Сохта всъщност представлява
възпяваната в поемите страна Арата.
 От долината Кокча са
тръгвали многоброините търговци, който още от
времената на предбалхарците са кръстосвали
изтока и запада. Източниците сочат, че Лазуритът
е бил скъпо украшение и в Египет, а самата
Нефертити е носела пръстен от него. Тук трябва да
споменем и друг важен факт - Най-ранно откритото и
единствено познато находище на лазурит са земите
на Балахшан. Днес са открити малки находища
покрай езерото Байкал, във Бурма, Канада и САЩ.
Очевидно е, че единственото място където се е
добивал лазурит в древноста е била земята на
древните българи, и това е дигало цената му
дотолкова, че шумерите да предлагат за него зърно.
Нужно е да се спомене също, и за любопитната
хипотеза на Руслан Костов, който в своето
проучване за древнобългарската роля при добива
на Лазурит пише: Находищата
Сари Санг(в Балахшан) са посетени и описани от
английския изследовател капитан Ууд през 1838
година . Тe
са били познати в
миналото с названието на близкото селище Фиргаму.
Възможно е това название да е производно от
Биргаму (с корен билг-, бълг-). Суфиксът –ар (-ор; -ур)
и находището с корен Билг- (Бълг-) биха дали
етнонима билгар (българ) Самото название на
топонима Бадахшан (провинция Бадахшан в
Афганистан, както и автономната област Планински
Бадахшан в Таджикистан, съвпадаща с планината
Памир) по редица средновековни извори води
названието си от названието Балахшан (Балациан,
Балаксен, Балаксам) с корен Балх а не от “ба-ди”
– название приписвано на “белите хуни”.
Преспокоино можем да
заключим, че добива на Лазурит е един от
патентите на древните българи, като отбележим че
най-ранно намереното лазуритно украшение е
открито в Месопотамия преди 5500 години, а само 600
години по-късно протобалхарците са добивали
достатъчно лазурит, за да могат да създават и
собствени украшения, вместо да разменят целият
добив за зърно, което е било по-изобилно в земите
на двуречието и плодородният полумесец. |
|
