Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

Волжко-Българското руническо писмо като част от нашата писменна традиция.

В Дунавска България, по стечение на едни или други обстоятелства бяха документирани над 150, кой по-кратки, кой по-дълги рунически надписи. Въпреки това и до днес те не са успешно и цялостно разчетени, а нашата научна общественост, пропуска уникалната възможност да съпостави надписите от Дунавска, с тези от Волжка България, за да увеличи базата върху която трябва да се дешифрира писмото. Казанските учени, ограничавани от Руските интереси, днес прибързано свързват писмото с тюркските народи, макар да е известно че руните намерени в Вожлка България до голяма степен съвпадат с тези от Северен Кавказ, Дунавска България и дори старата родина Балхара. Писмеността на Котраговите Българи от периода преди поислямчването(най-слабо проучения), започна да придобива образ едва през последните няколко десетилетия, когато бяха открити множество надписи, знаци и вариации на такива. Само в разкопките около град Биляр бяха намерени 623 рунически знака, които по-късно бяха разделени в няколко групи. Много от знаците са върху керамични съдове, което дава предположението за родови тамги на съотвените майсторски родове. Казанският Изкуствовед и един от малкото познавачи на руните там, казва по този въпрос следното: Паралелно с грънчарските съдове в Булгар се произвеждали и докарвали сфероконични съдове, навярно за превозване и съхраняване на ценни течности - живак, благовония и други. Повърхността им окрасявали различни орнаменти, понякога надписи-тамги, които вероятно са фамилните знаци на притежателите им или на самите производители-керамици." Най-разпространеният знак-тамга в биляр е този разчетен като буква Б (oт таблицата в дясно), и това не е никак чудно. Всъщност в обърнат вид, той се среща дори по монети от ислямският период на страната. Според Вожлко-българският историк Халиков, знакът е герб на първите български емири, а в Башкирия бяха открити печати със същият знак. Според руският археолог Белавин, знакът е бил гравиран на специални кръгли метални жетони(сребърни в по-голямата си част), носени от чиновниците в Приуралието, които регулирали стоковия поток и събирали данъци за хазната на владетеля. разновидности на същият знак се срещат и на съкровището от Наги-Сент Миклош, а гербът на Аршакидите е абсолютно идентичен().

След приемането на исляма българите започват да секат свой монети, но противно на стереотипите, не всички от тях били надписавани на арабица. В много случай арабските букви били замествани със знаци, които нямали нищо общо с арабското писмо. Според Норвежският Археолог И. Янссон например, в Норвегия, 80% от всички сребърни находки от 10 век в Норвегия, е съставено от български монети от Булгар със частична руническа писменост по тях. Това говори за постепенно а не рязко прекъсване на ползването на старато българско четмо и писмо.

/Биляр. Надписът върху дръжка на глинен съд. Надписът е с шест руни (рис. 3), чиято височина е 1.2-1.4 см, но в два случая половината на тази величина е 0.6 и 0.7 см. Ширината на буквите е еднаква - 0.6 см (при третата руна 0.7 см). Особеностите на техниката на нанасяне на знаците върху повърхността на суровата глина на дръжката е била напълно ясна и по-рано, при изучаване на снимките на надписа. Тя ставала с вдълбаване и движение на острие с триъгълно напречно сечение - вероятно, дървено или рогов инструмент на грънчарската украса (145). Сега процесът на създаване на надписа може да се опише по-детайлно. Всеки отделно взет знак се писал отгоре надолу и отдясно наляво (- традиция на руническото писмо отдясно наляво присъства в билярския надпис не само в общата посока на реда (завършващ с словоразделителен знак), но и в начина на изчертаване на буквите. Човекът, създал този кратък текст, първоначално е получил руническо образование./

/на снимката отдясно - керамика с тамги и знаци от Волжка България/

През 80-90 години на XX век в Средното Поволжие бяха открити археологически паметници, който красноречиво говорят за присъствието на българите по тези земи още към края на VII век. Намерени са разнообразни видове украшения, аплкации от злато, сребро, бронз. Сред тези находки привлича внимание и един оловен печат с брозново покритие. Върху лицевата му страна на няколко пъти(пет), са изобразени знаците Y и IYI. Самите археолози обясняват тези знаци като орнамент и пишат: "В малорязанското курганно погребение е намерен оловен печат-пломба - кръгъл отгоре и конусовиден отстрани с отвор в центъра... на външния край им орнамент с във вид на линии и триъгълници. В литературата подобни находки са известни под название тежести-пломби. Появата на оловните тежести-пломби на територията на Волжка България се отнася към 9-10 век". Това говори за едно запазване на този основен и най-български знак 2 века след пристигането на Котраговите България по онези земи. За съжаления не разполагаме със снимка на печата.

Множество надписи бяха открити и по скалите в Татарстан а и Башкирия, но неуспешното им разчитане със енисеиските-тюркски руни, предопредели тяхното забравяне от науката и пълното им игнориране. Поради този срамен за науката факт, днес те са известни само на скромен кръг от историци и археолози, и макар все още да стоят по местата си, никога трудове и изображения относно руните им, не са излизали от печат. По политически причини се игнорират редицата прилики и съвпадения между българската руническа писменост от Волга, и тази от земите на Кубратова и Дунавска България. използването на древнобългарско писмо, се установява от находки, главно направени в градските слоеве на Биляр несъмнено показват съществуващите у българското общество задълго преди приемането на исляма, високото положение и дълбоката стара традиция на руническата писменост.

Казанският културолог проф. Давлетшин, в своята моногряфия "Волжка България - духовна култура", не раздробява общобългарската култура на Велика България и говори за руническите надписи от Маяцкото градище, Саркел, колекцията от новочеркаския музей, от Над-Сент Миклош, Дунавска и Волжка България като за Българска руника. Ученият отбелязва че в Волжка България, тя очевяидно проължавала да се използва и след въвеждането на арабската азбука, а после се запазва в булгарските тамги и клеима. Без съмнение, професорът е дълбоко прав в своето заключение, и налага извода че е нужна дълбока реформа в методиката на учените от двете български държави и спомагане за разчитане на знаците.