Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

Скитското съвещалище край Плиска, Девташларите и Русалииските езически игри на Българите запазени от средновековието до днес

От летописите на Анна Комнина, описала похода на баща си срещу Печенегите, е останало едно от онези малки и на пръв поглед незначителни сведения за българите. Бащата на Анна - Алексей I Комнин, естествено е минал през България, за да стигне до земите на печенегите. От целия поход за нас представлява интерес само едно изречение, но за сметка на това от особена важност. Ето какво пише Анна Комнина:

"на разсъмване автократорът бързо пристигна в Плискова и оттам се изкачи на едно краехълмие, наричано още Симеоново, което на български говор се именува и - Скитско съвещалище"

Изразът „скитско съвещалище” е важен с това, че очевидно се вменява, че скитите(сиреч българите) са се събирали там. През онзи период, обаче(началото на 12 век), българите все още били под Византийско иго. Хипотезите за произхода на името са няколко. Според първата, наистина до 9 век зад могилата е имало сбор на българските боили, а след приемането на християнството от тази практика да се е запазило само името. Не е изключено българите да са продължили да правят там събирания чак до падането под Византийско робство, пък и след това, за да обсъждат ключови проблеми на българите. От друга страна, край Могилата и като цяло край местносста около Плиска, са запазени едни уникални видове геометрично подредени камъни с митичното име Девташлари. Тяхният произход и значение е измъчвал редица учени. Основни въпроси са били каква е била целта им, откъде произлизат, защо българите са ги поставяли и дали са оставили следи в българската митология и фолклор днес. Върху тези въпроси са били вадени редица хипотези, но никой досега не е разглеждал проблема цялостно от неговия корен. Въпреки това трябва да се отбележи страхотният труд на Анчо Калоянов относно Девташларите, който пръв опипва почвата и утъпква пътеката на истината за тях. 

Покойният вече археолог Рашо Рашев бе един от малкото учени в България, занимаващ се с проблематиката и скицирането на Девташларите. По своята същност те са големи необработени каменни блокове, изправени на групи в полето край Плиска и по-малко в околните му райони. Наименованието им има персийски произход и означава „ чудовищни, дяволски камъни”, от персииско-българското "Дев/Див" - зъл дух, и късния придатък от османско време "ташлар" - камъни. Прави впечатление, че те не са оформени единно и издялани, макар че българите преспокойно са могли да го сторят, а просто са формирани в различни геометрични форми и са ориентирани спрямо четирите посоки на света. Тази особеност бе документирана още в началото на века. Разпръснатостта им е до голяма степен случайност, тъй като в древността те са опасвали равномерно Плиска, но тъй като част от полето се е ползвало за обработваема земя, и Девташларите са били изровени, а до днес са останали само тези, които са били побити в земи, които не са използвани за обработка. 

/Девташларите край Плиска. Гледани с прост поглед, не личи геометричната им подредба, която тъй добре се вижда от самолет/

На снимката отдясно - подреби на различни групи Девташлари. Името Девшатлари не е чуждо определение за тези паметници, а е било записано през 1905 от населението на близките села. Някои изследователи нееднократно се опитваха да ги свържат с тюркските балбани, за тяхно съжаление обаче - без никакви основания. Има няколко легенди, записани от местното население, относно тези загадъчни камъни. Според недотам достоверния, но единствен източник относно преданията за тези камъни в съседното село, се казва, че камъните са носени от великани и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска, защото градежът бил завършен и те са се оказали излишни. Това би било задоволително обяснение, но подобни камъни има край Пирдоп и край село Тича, на един от притоците на Камчия. Което логично поставя въпроса за достоверността на Шкорпиловото изследване. Тези именно паметници са съобразени, подчинени на числови стойности. Структурата им е уникална и с това, че по-голямата част са наредени в редица на правилни правоъгълни групи от по 3, 5, 7 и 9 реда. Предпочитанието да се нареждат в редици нечетен брой камъни идва от езическата традиция без никакво съмнение, но тя е уникална в световен мащаб, защото няма пряк аналог.

/Върху някои от тях,предимно върху вкопаната в земята част,са изрязани рунически знаци,а от източната им страна са открити кости на кон,говедо,овца,звънчета,нож,токи - но пълно проучване не е правено. Единственото заключение е че находките потвърждават българската идентичност на тези паметници/

Разглеждането на българското езичество поставя проблема за предназначението на девташларите във връзка с русалските игри и русалийските гробища според описанията им в нашия фолклор. Връзката между двете е поставена в книгата „Старобългарско езичество” на А.Калоянов. Какво представлява обичаят, ще опиша накратко тук. Русалските игри са езическо наследство, за което пръв съобщава през XIII в. Охридският епископ Димитър Хоматиан, като епископът не забравя да спомене в негово писмо отвращението си от тези "дяволски и зли" игри. Всъщност обичаят представлява нещо въвсем типично за древните българи - Русалиите са мъже, които ходят в чети в нечетен брой (3, 5, 7, 9, 11, 13) участници. в групата цялата седмица те са побратими и откъдето минат, даряват хора и природа със здраве и добър приплод. Затова са чакани гости във всеки дом. В Северна България наричат русалиите още калушари .   Главатарят на калушарите наричат ватаф , а длъжността се заема по наследство - само по права мъжка низходяща линия. Само той може да бере лек-вити билки и само той знае заклинанието, което се изрича над билките и знамето. Със словесна магия предава чародейната сила на природата и над избраните от него калушари. За калушари се избират млади женени мъже, които са пъргави и здрави, да не са пияници, да са честни и добродушни, да пазят тайни и да издържат на лишения, защото цялата Русалска неделя те може да не се приберат у дома си.

За да стане човек Калушар и да бъде посветен в тайните на този останал от езическо време обряд, той трябва да изрече следната клетва за вярност към Ватафа. Тя напълно показва каква е била най-голямата ценност за Българите - семейството и децата: "в къщата ми огън да не гори, коминът дим да не пуши, змии и гущери в него гнезда да вият, кукумявки и бухали в него да мътят. Жена ми люлка да не види, в ъгъла агне да не проблее, вол и крава, кон и кобила -  гласът им да се не чуе, куче да не полае, петел да не пропее. Тръни и бурени вред в къщата ми да растат. Аз с очи да не видя, с уши да не чуя, с език да не продумам, с крака да не ходя, с ръце да не ловя. Дето стъпна да съхне, що подхвана да гори, пред мен - чума, зад мен -холера, и земята костите ми да не приеме, ако пристъпя клетвата на Калушар"... Игрите на Калушарите-русалии са останали непроменени през вековете.

/На снимката - Охридската Архиеоскопия - обхващаща повечето от българските земи./

За пръв път русалиите са документирани в писмо на Димитър Хоматиан. Без повече увъртания нека погледнем точно какво е написал той и да се убедим още веднъж в безспорния български характер на Македония... Въпросният епископ започва своя разказ така:

Произлизащите от Молиската област, еди кой си и еди кой като прибягнаха при светата божия църква и като се явиха пред всесветия наш владика  - архиепископа на цяла България , разказаха следното  прегрешение. Те казаха, че в тяхната страна имало стар обичай, който се нарича Русалия : да става през (първата) седмица след Петдесетница сбор на млади хора, които да обикалят селата в страната и чрез някакви игри, пантомимни танци, възторжени скачания и други неприличия да предизвикват жителите да им дават подаръци. Излезли и те през настоящата година, като се събрали и приготвили, за да представляват така из страната.  Както се вижда от казаното, този български обичай се е интегрирал в християнския календар и е започнал да се извършва "първата седмица след Петдесетница", както между впрочем и до днес. По нататък Хоматиан казва: "Че тези игри са забранени от светите канони, защото произлизат от езическото блуждение и пиянство, каквито са така наречените Вота, Врумалия  и самите Русалия  и други тям подобни; заради това те се считат отговорни, че са се позволили дело нечестиво, чуждо на християнския живот" - което пък показва очевидният конфликт между българското от една страна и християнското от друга. Но да си дойдем на въпроса. С какво са важни Русалийските игри и каква е връзката им с Девташларите?

/Русалии от събор в Петрич/ 

Освен очевидния нечетен брой на русалските групи, в българските народния вярвания има един много пренебрегван елемент около тях - "Русалийските гробища", наричани още "побити камъни". Различни историци са документирали около 7-8 места в България, където местните да наричат определени камъни с това име. Все още е запазена и народната песен:

Лазар говеда пасеше /из Русалимски гробища,/ па се изкачи на камък,/ със меден кавал засвири...

Топонимът е разпространен и в краища, за които няма етнографски сведения за русалийски игри, следователно в миналото те са били присъщи на цялото етнично землище, а не локално явление (с предпочитание към неговата среда). Според различни легенди за произхода на тези камъни се повтаря един и същ мотив: "българите повели люта битка с неголям брой чужденци, високи, руси и снажни като великани. Чужденците  добре си служели с мечовете, но намерили тук смъртта си, защото в бойното изкуство българите били по-добри и тяхна била победата...Убитите били заровени на поляната, а на гробовете им, незнайно откъде, се появили камъни с исполински размери."...

Легендите, разбира се, не представляват истина, но са интересни от гледна точка на народните ни вярвания. Обичаят Русалии днес се среща само в 4 страни - България, Македония Румъния и Молдова, като последните два го наричат паралелно Русалии и "Йеле". В следствие на агресивният румънски национализъм, празникът се свързва с дако-тракииците, което налива вода в мелницата на евтиния шовинизъм на съседите, тъй като това е един от най-българските обреди поради самата си същност. За него са писали дори и самите Братя Миладинови, които го отнасят към района на Дебърско. След падането на България под османско робство, много от книгите ни са били пресенени в Русия, където в един от техните преписи се говори за "русалии на Ивановден и навечерието на Рождество и Богоявление", а епитетът употребен за тях е "богомерзки". Наистина този остатък от древните българи е мерзки в очите на голямо количество антибългари, а това го прави и напълно некомерсиален. Днес той е почти забравен, като целта е да се заличи напълно(каквато между впрочем е и целта на враговете ни спрямо целия български народ). Ние, българите, обаче сме корав народ. Запазихме се до наши дни, опазихме и обичаите си и едва ли има сила, която да може да ни помете.