Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

Планината Имеон - прародината на древните българи

/Част от карта от 1720 година на района на планината Имеон и Околностите й/

Много често сме чували че Планината Имеон е нашата прародина. Малцина обаче са онези, който са потърсили и осъзнали какво всъщност означава самото понятие и откъде идва то. Разглеждайки централно-азиатските планински масиви, не можем да не отбележим че до 19 век, те са възприемани като една цялосттна планина наричана от месните езици Болор/Белур, а чак по-късно географи са разграничили различните хребети и вериги. Името Белур или Белуртаг, и неговoто значение са изследвани в сайта на Иван.Т.Иванов, и няма да се спирам на тях. В „Худуд Ал Алам” (Граници на света) от неизв. персийски автор и в съчиненията на Махмуд Кашгари хребетът Болор се нарича още Мани, Манас. И тъй като мнозината западни историци говорещи за "имеон", не са могли да посетят местата за който са говорели, постепенно след като преписвали от Персииските автори, названието преминало в Имаус/Имеон. Казано накратко, Имеон с който обозначава целия планински масив Памир, Болор/Белур, Хиндукуш, Каракорум, Тяншан и планините между тях. Лингвистично като паралел в келтски откриваме бретонското menez – планина, латинското mons – хълм, английското mountain – планина, което е френска заемка, келтското *men, бретонското maen, персийското asman – камък. Всички тези названия са по-късно оформили се от името Мани/Имеон, поради което можем да приемем че част източните по произход европеидни народи са приели думата Имеон за "голяма планина", и тя е оцеляла дори до днес. Това е едно от малкото индо-европеиски названия за планина, който да е широко употребяван и да не е с произход от гръцкият език.

След като разгледахме произхода на думата, нека погледем къде сме ние - Българите. Редица историци, и хронографи, са записали че нашият произход е от планината Имеон. Безспорно, „Ашхарацуйц“ поставя в близост до планината Емавон народът булх . Според възстановката на Еремян, обитаваната от него територия е в земите в горното течение на река Оксус (днешна Амударя ) край северните склонове на Хиндукуш, западните склонове на Памир и южните склонове на Алайския хребет. Западните и северните подножия на планината Имеон северно от българските земи са показани в картата на ‘Ашхарацуйц' като населени от съседните народи саки , масагети и хефталити. Ширакаци използва същия етноним и за българите, които по негово време обитават долините на Северен Кавказ , а преди това са заселили и арменското княжество Вананд . Това говори за пълна приемственост между Кубратова България и Балхара.

Второто изключително важно сведение сочещо Имеон за наша прародина, е "Хроника на Михаил Сирииски" от 2 век: " ..В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи. ..

Според Теофилакт Симоката, в областта Уструшана се е намирал градът Бакат, обитаван от оногурите. Този град Бакат, днес Вокат(на снимката), е бил крупен стопански и храмов център в ранносредновековна Уструшана, разположен съвсем близо до днешния град Халчаян. Според Теофилакт Симоката, градът на оногурите, Бакат бил разрушен от силно земетресение във II-ри век пр. н. е. Областта Уструшана е известна и като Унаге от китайските хроники Суй-шу, което потвърждава названието на нейното население - оногури. Мнозина български историци приемат, че уструшанските оногури са предци на по-сетнешните оногури на север от Кавказ и в Стара Велика България. Тази хипотеза все още очаква и допълнително изследване и потвърждаване, но Уструшана е част от земите между планинските масиви познати ни като "Имеон".

Редно е да се спомене и едно друго, сведение което има донякъде противоречив характер. Агатий Миринейски , византийски автор от 6 век, съобщава, че "старите земи на хуните и другите варварски народи се намират отсам планината Имай в Азия .". Както знаем, много често византииците са наричали "хуни", самите българи, поради неточност и пренебрежение към националната идентичност(оттам сме последователно Хуни, Скити и Мизи в очите на Елинските хронописци).