Страница за изследване произхода и ранната история на Българският народ и държави!                          
 

Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

 
  Дуалистичните легенди у българите

И досега, в България има само един български автор, който е систематизирал и събрал на едно място всичките някога записвани легенди - Йордан Иванов, творил преди 9ти септември. През 1925, той публикува книгата си: "Богомилски книги и легенди", в която проследява редицата известния за богомилите, но също така причислява дуалистичените легенди на българите, към богомилското учение. Дори и днес не може да се отсъди дали неговото решение е правилно, но със сигурност е било прибързано. Въпреки това неговият труд си остава фундаментален, и най пълният досега, за което трябва да му се отдаде чест. 

От България, Й.Иванов е извадил над 20 легенди. По-долу прилагам карта на всички места в който, са открити такива легенди. Сюжетът е обикновенно стандартен, като се в сътворението на света се отдава роля и на дявола и на бога, а в самите легенди се преплитат старите вярвания и новите догми... Всичко това говори за опита за синтез между народната езическа вяра, и чуждото Християнство...

 

/Карта с разпространението на Дуалистичните легенди в България/

Текстът от легендите ще публикувам по-долу, но са по интересни изводите, който авторът прави за произхода на легендите. Нека погледнем неговите разсъждения:

След като авторът документира че при славяните/освен ограничено в Русия/ тези легенди липсват, той със съжаление отбелязва че дуалистичните легенди на Иран и Персия все още не са достатъчно достъпни, и той не е имал възможност да направи съпоставка. Въпреки това, безспорно е това че идеята на дуализма е почти уникална за иранските народи.

Фактът че маджари, сърби, румънци и прочие съседи имат по една или нула документирани такива легенди, сравнен с цели 20тина по нашите земи, говори за чиста препратка към произхода ни. Авторът не е убеден че религията ни е била зороастризъм, както се вижда от втората картина, но зороастризмът далеч не е бил единствената дуалистична вяра. Още повече, че в българските вярвания се преплитат множество влияния и не е сигурно кое точно как е влязло у нашият народ.

Едно обаче е сигурно - дуалистичните легенди са навлезли в Балканите, а оттам в Европа, именно чрез българите, който са били техен носител, явно от по-раншни времена.

Текстът на легендите, качен в интернет за пръв път от тук

Богъ и дяволътъ създаватъ другарски свѣта, послѣ враждуватъ помежду си.

Оть с. Дюлмени (Бесарабия).

(Изпърво имало само Господь и дяволъ, които били другари. Господь направилъ земята отъ пръсть, която дяволътъ извадилъ отъ морското дъно. Дяволътъ се опиталъ да бутне Господа въ водата, та да остане самъ владѣтель на земята, но не успѣлъ. Господь доправилъ земята пакъ съ помощьта на дявола, съ когото си и подѣлилъ человѣцитѣ: живитѣ на Господа, умрѣлитѣ на дявола. Съ врѣме, Господь видѣлъ, че е излъганъ, защото броять на умрѣлитѣ се се увеличавалъ, и рекълъ да развали договора съ дявола. Чрѣзъ свои довѣрени хора, Господь узналъ отъ дявола какъ да развали договора и да прѣвземе царството на дявола: Господь трѣбвало да роди своя синъ, който да слѣзе въ ада и да избави мрътвитѣ человѣци. Другарството между Бога и дявола траяло 800,000 години. Записано отъ българския колонистъ Деня, обнародвано въ сп. Общи трудъ, 1868 г., т. III, 7378).

Изпървенъ земя и хора нѣмало. Навсѣкѫдѣ било вода. Имало само Господь и дяволъ, които живѣели тогава наедно.

Единъ пѫтъ Господь рекълъ дяволу: Хайде да направимъ земя и хора. Да направимъ, отговорилъ дяволътъ, ами отдѣ да вземемъ пръсть? Подъ водата има пръсть, рекълъ Господь. Влѣзъ, та извади малко. Добрѣ, отговорилъ дяволътъ. Прѣди да се пуснешъ, ама, казалъ Господь дяволу, кажи: съ божия сила и съ моя! Тогава ти ще стигнешъ дъно и ще намѣришъ пръсть. Дяволътъ се пусналъ, но не рекълъ първо: съ божия сила. За това не стигналъ дъно. На втория пѫть пакъ тъй направилъ и пакъ дъно не стигналъ. На третия пѫть вече казалъ: съ божия сила и съ моя. И тогава стигналъ дъно и съ ноктитѣ си закачилъ малко пръсть. Нея пръсть Господь я турналъ на водата, и станало малко земя.

Дяволътъ, като видѣлъ това, намислилъ хитрость такава. Поканилъ Господа да спятъ, та като заспи Господь, да го бутне въ водата, че да остане самъ той и да се прослави, какво че ужъ той е направилъ земята. Господь знаялъ това, но легналъ и се прѣсторилъ, че спи. Тогава дяволътъ става, взима Господа за рѫцѣ и тръгва кѫдѣ водата, за да го хвърли: той върви кѫдѣ водата, а земята расте. Като не стигналъ водата, обърналъ се къмъ другата страна, но пакъ до водата не стигналъ. Тогава се обърналъ и на третя страна, и като

не стигналъ пакъ водата, турналъ Господа на земята, па легналъ и той. Като поспалъ малко, хрумнало му, че останала още и четвърта страна; взима Господа и го понесълъ кѫдѣ водата, но се пакъ не стигналъ до нея. Тогава дяволътъ събужда Господа: Стани, Господи, да благословимъ земята; вижъ, колко тя порасте, додѣ ние спахме! Когато ти ме носи на вси четири страни, за да ме хвърлишъ въ водата, и направи кръстъ съ мене, азъ благословихъ земята, казалъ Господь. Дяволътъ се разсърдилъ за това, оставилъ Господа и побѣгналъ отъ него.

Като останалъ Господь самичъкъ и като пораснала земята тъй много, щото слънце не можало да я покрие, той сътворилъ въ духъ ангели и проводилъ ангела воинъ, за да повика дявола, да го попита, какво да стори, за да прѣстане земята да расте. Въ това врѣме дяволътъ сътворилъ козата и, като идѣлъ при Господа, осѣдлалъ пърча, комуто направилъ юзда отъ прасъ: оттогава досега козитѣ иматъ бради. Ангелитѣ, като видѣли дявола да язди на пърча, присмѣли му се, а той се разсърдилъ и се върналъ назадъ. Господь този часъ сътворилъ пчела и казалъ ѝ: Иди скоро, та кацни дяволу на рамо и слушай какво ще приказва, че дойди да ми обадишъ. Пчелата отишла, кацнала дяволу на рамо, а той приказвалъ: Ехъ, глупавъ Господь! Не знае да вземе единъ прѫтъ, па да кръстоса на все четири страни и да каже: стига толкова земя!, ами се чуди какво да прави. Пчелата, като чула това, избръмчала и хвръкнала отъ рамото му. Дяволътъ се обърналъ, та я видѣлъ и рекълъ: Да ти яде . . . . онзи, който те изпратилъ. Като дошла при Господа, пчелата му обадила, че дяволътъ приказвалъ: Ехъ, глупавъ Господь! Не знаелъ да вземе единъ прѫтъ, та да кръстоса земята на вси четири страни и да каже: стига толкова земя!, ами се чуди какво да прави. А заради мене, рекла пчелата, каза: да ти яде .... онзи, който те проводи. Господь направилъ това, и земята прѣстанала да расте. На пчелата казалъ: Отъ твоитѣ . . . . да нѣма отсега нататъкъ по-сладки!

Слѣдъ това Господь направилъ отъ каль човѣкъ, отъ когото се размножили по земята много хора. А, като захванали да умиратъ, Господь повикалъ дявола и го поканилъ да живѣятъ наедно. Дяволътъ се съгласилъ подъ такъвъ сговоръ: живитѣ хора да бѫдатъ на Господа, а умрѣлитѣ не-

гови. Господь се съгласилъ на това, а за да не умиратъ скоро, направилъ да живѣять по 200 и по 300 години. Слѣдъ много врѣме, като видѣлъ Господь, че умрѣлитѣ станали повече отъ живитѣ, и дяволътъ има по-много хора отъ него, той поискалъ да развали съ него сговора, а не знаелъ какъ. Заради това питалъ нѣкои отъ своитѣ хора, като Аврама, Мойсея и Юзупа, питалъ и ангелитѣ, но никой не можалъ да му обади какъ да развали тоя сговоръ. Взели да изпитватъ за това дявола, и веднажъ единъ отъ господовитѣ хора го попиталъ: Дѣкато сте направили сговоръ съ Господа, живитѣ хора да сѫ негови, а умрѣлитѣ твои, може ли Господь да развали тоя сговоръ? Самъ Господь не може, отговорилъ дяволътъ, а неговиятъ синъ може, ако самъ направи да му се роди синъ отъ духа му, а не както се раждатъ и другитѣ хора.

Като обадилъ това на Господа, той взелъ да мисли: Какъ може, само съ духа мой да ми се роди синъ на земята прѣдъ всичкия свѣтъ! Мислѣлъ, мислѣлъ, и не можалъ да намисли. Поради това, той самъ единъ пѫть попиталъ дявола: Какъ мога да направя, да ми се роди синъ само отъ духа ми? Твърдѣ лесно, отговорилъ му дяволътъ; вземи, че направи отъ босилекъ цвѣте една китка, тури я въ пазва, да прѣспишъ съ нея една нощь, като си намислишъ, че желаешъ да ти се роди синъ отъ духъ бижи, и, щомъ като станешъ, да я проводишъ на благочестива, цѣломѫдрена Мария, сестра Йорданова, за да я подуши, и тя ще стане непраздна. Господь направилъ тъй, както му казалъ дяволътъ, и проводилъ съ ангелъ Гаврила босилевата китка на цѣломѫдрената Мария, който ѝ казалъ: Нося ти отъ Бога дарба отъ хубаво цвѣте китка; подуши я, че да видишъ, какво хубаво мирише! Тя взела китката и я помирисала. Слѣдъ два-три деня Мария станала лехуса.

Веднажъ тръгнала Мария съ брата си Йордана да иде на черква и, като приближили до черквата, Йордану му хрумнало, какво ще му се смѣятъ хората, като върви съ сестра си, тъй като тя още е мома, а е лехуса, и той ѝ казалъ: Почакай, сестро, тукъ малко; азъ ще се върна до дома и сега ще дойда пакъ. Отишълъ дома, възседналъ коня си и взелъ си сулица въ рѫка, па, като пристигналъ до сестра си Мария,

мушналъ я съ сулицата надъ мамата [1]. Тя му уловила съ рѫка сулицата, измъкнала я изъ гърдитѣ си и му казала: Почакай, братко, да ти отрия сулицата, за да не те набѣдятъ хората, че си ме ти мушналъ, и съ скута на дрехата си я отрила отъ кръвьта. Йорданъ забѣгналъ тогава, а отъ раната Марийна, що се откри надъ мамата ѝ отъ сулицата на брата ѝ, роди се Исусъ Христосъ по духъ божи, а Мария си остана пакъ цѣломѫдрена. Като чулъ Господь, че се роди Исусъ Христосъ, порѫчалъ, подиръ 33 годинъ да го кръстятъ. Йорданъ забѣгналъ въ далечни страни и, подиръ много врѣме, като чулъ отъ хората какво чудо божие станало съ сестра му Мария, завърналъ се дома и молилъ сестра си да го прости. Тя му казала: Като се признавашъ, че си сгрѣшилъ, отрѣжи си рѫката, съ която ме прободе, тогава ще те простя. Той си отрѣзалъ рѫката, и се посветилъ.

Исусъ Христосъ застѫпилъ мѣстото на Бога и казалъ дяволу: Азъ ще ти отнема умрѣлитѣ хора, за да станатъ всичкитѣ мои. Какъ ще ги отнемешъ, отговорилъ му дяволътъ, когато азъ имамъ сговоръ съ баща ти, живитѣ да сѫ негови, а умрѣлитѣ мои. Ти имашъ сговоръ за това съ баща ми, а не съ мене, казаль му Исусъ. Дяволътъ нѣмало какво да стори, самъ се излъгалъ.

И тъй се развалило вече съвсѣмъ другарството на Бога съ дявола, което другарство траяло помежду имъ 800,000 години, отъ сътворението на свѣта, до рождението Исусъ Христово.

Като му отнелъ Христосъ умрѣлитѣ хора, дяволътъ тогава наговорилъ пъкъ евреитѣ, да не го вѣрватъ въ нищо. Евреитѣ послушали дявола и взели да търсятъ Христа да го убиятъ. Като не могли да го намѣрятъ, защото го не познавали, подканили едного отъ неговитѣ служители Юда, да имъ го прѣдаде. Юда имъ казалъ: Дойдете на еди-кое си мѣсто съ мене, дѣто ще бѫде и Христосъ; и азъ ще взема да черпя съ вино апостолитѣ заедно съ него, ще се изкашля и обърна къмъ васъ: вие ще познаете, че това е Христосъ, пуснете се, че го уловете. Юда прѣдалъ Христа, но знаелъ, какво той ще възкръсне; затова отишълъ та се обѣсилъ, че като дойде Христосъ да избави изъ ада мрътвитѣ, съ

тѣхъ заедно и него да избави. Но додѣ Юда се обѣсилъ и отишълъ въ пъклото, Христосъ възкръсналъ и избавилъ умрѣлитѣ изъ ада, а Юда не достигналъ, и тъй той си останалъ въ пъклото.

Богъ и дяволътъ сътрудничатъ при направата на земята

Отъ с. Халово (Видинско).

(Нѣкога безкрайно море покривало земята. Богъ и дяволътъ другарували. Дяволътъ слѣзълъ на дъното на морето да извади пръсть, на която да седнатъ на сухо. Изнасяйки нагорѣ пръстьта, тя се разнесла изъ водата; само подъ ноктитѣ му останало малко, и съ това Богъ направилъ земята, която с расла. Седнали. Дяволътъ рекълъ да бутне Бога въ водата, за да го удави, и да остане самъ царь, но не успѣлъ. Послѣ взелъ да дърпа земята изподъ Бога, но ти се се разтѣгала и тъй порасла, че небето не можало да я покрие. Таралежътъ научилъ Бога да я посвие, та да се смали. Така станали планинитѣ и долинитѣ. И. Д. Ковачевъ, Народна астрономия и метеорология, Сб. Нар. Ум. Народописъ, XXX (1914 г.), стр. 49).

Било врѣме, когато едно чудесно и безкрайно море покривало земята. Еднажъ дѣдо Господь и дяволътъ се разхождали по небето и се разговаряли. Като се уморили, пощѣло имъ се да си поседнатъ, но нѣмало дѣ. Тогава дяволътъ казалъ: Дѣдо Господи, постой ти тука, пъкъ азъ ще се спусна на дъното на морето, за да извадя нѣщо твърдо, та да поседнемъ. Докато изнелъ парчето земя отъ дъното на морето, тя се разширила въ водата; но отъ оная, що останала подъ ноктитѣ му, Богъ взелъ да валка, като да прави нѣщо, и то незабѣлѣзано расло. По такъвъ начинъ Богъ сполучилъ да направи сѣдалище за себе си и за дявола, дѣто и седнали. Дяволътъ искалъ да подмами Дѣдо Господа, та, седѣйки, да се удави, а сетнѣ той (дяволътъ) да царува на свѣта; но, като не успѣлъ, той наченалъ да тегли парчето земя, на което седѣлъ Дѣдо Господь, и толкова много го изтеглилъ, щото небето не могло повече да го покрива. Ето защо повикалъ животнитѣ на съвѣтъ, та да обмислятъ какъ да се направи, щото земята да се покрие отъ небето. По съвѣтитѣ на таралежа, [1] трѣбвало Дѣдо Господь да вземе и повдигне

тукъ-тамѣ земята, а пъкъ самъ-тамъ да я стѫпче, та така да се образуватъ долини и планини и да се скѫси, за да може да я покрива небето. Ето тъй се образувала земята и планинитѣ съ долинитѣ по нея.

Сътрудничество и вражда между Бога и дявола при създаването на свѣта.

Отъ Вакарелъ.

(Богъ и дяволътъ се наговорили да направятъ земята. Дяволътъ донесълъ пѣна отъ морето, а Богъ направилъ отъ нея пита, метналъ я надъ водата и тамъ тя порасла колкото гумно и станала земя. На срѣдата Богъ посадилъ орѣхъ, покачилъ люлка и почналъ да се люлѣе. Като заспалъ Богь, дяволътъ откачилъ люлката съ Бога и тръгналъ къмъ водата, за да го удави. Но кѫдѣто и да се насочвалъ дяволътъ, земята с расла подъ него и той не можалъ да стигне до вода. Слѣдъ орѣха Богъ създалъ здравеца, босилека и други трѣви, послѣ човѣка и другигѣ животни. Като съхналъ направениятъ отъ каль човѣкъ, дяволътъ скришомъ го надупчилъ съ шило на 41 мѣсто. Богъ вдъхналъ душа у човѣка, но тя излизала отъ дупкитѣ. Тогава той запушилъ дупкитѣ съ трѣви и оставилъ една отворена, за да излѣзе отъ нея душата при смъртьта на човѣка. Дяволътъ направилъ отъ каль вълкъ, но не можалъ да му даде душа. Вълкътъ оживѣлъ само когато Богъ му рекълъ: Стани, хвани врага за нога. Вълкътъ скочилъ и откѫсналъ часть отъ единия кракъ на дявола, който оттогава останалъ куцъ. Богъ отредилъ на вълка да се храни съ овци, които ще му даватъ овчаритѣ по редъ. Но понеже веднажъ вълкътъ грабналъ едно хубаво агне, Богъ хвърлилъ рѫкавицитѣ си подиръ вълка, тѣ станали кучета и спогнали вълка. При това Богъ ударилъ съ кавала си вълка по кръста. Затова вълкътъ е силенъ въ врата и слабъ въ кръста. Обнародвано отъ Й. Ковачевъ. Нар. астр. и метеорология, 4950).

Като се разговаряли единъ пѫть Богъ и дяволътъ, станало дума какъ може да се направи земята. Дяволътъ не вѣрвалъ на божията сила, но Богъ му рекълъ да отиде тамъ, дѣто се биятъ моретата и да донесе пѣна. Богъ взелъ пѣната, натопилъ я въ вода и направилъ една пита, която като хвърлилъ, станала на земя, и то отначало станала като тепсия голѣма, а сетнѣ като харманъ, въ срѣдата на който посадилъ орѣхъ, вързалъ о него златна люлка и почналъ да се люлѣе. Не щешъ ли, по едно врѣме заспалъ. Дяволътъ дебнешкомъ се промъкналъ, откачилъ люлката заедно съ Бога и намислилъ да го хвърли въ водата и да го удави, та тръгналъ да отиде до края на земята до водата: ха тукъ, ха тамъ

да намѣри края ѝ нѣма край, защото земята порасла дотолкова, че нѣмала край. По едно врѣме Богъ се събудилъ и, още съненъ, като видѣлъ дявола, рекълъ: Анастане, що правишъ? Дяволътъ се призналъ: Искахъ да те удавя, та търсѣхъ края на земята. Много има да го диришъ, но нѣма да го намѣришъ, отговорилъ Богъ.

Слѣдъ орѣха, Богъ създалъ здравеца и босилека, а послѣ останалитѣ трѣви. Слѣдъ това вече създалъ човѣка и другитѣ животни. Богъ направилъ човѣка отъ земя и го оставилъ да съхне. Но, скришомъ отъ Бога, дяволътъ се промъкналъ и пробилъ човѣка съ шило на 41 мѣсто. Идва Богъ по едно врѣме, за да вдъхне душа на човѣка, но, за негово очудване, душата не се задържала. Той се досѣтилъ за причината, та набралъ трѣви и затикналъ 40 дупки, а една останала отворена. Като му вдъхналъ душа, човѣкътъ се изправилъ и попиталъ: Боже, защо не запуши и тая дупка?, на което той му отговорилъ: Тая дупка е смъртьта. Затова умираме (отъ тая дупка излиза душата). А трѣвитѣ, съ които били затиснати дупкитѣ, станали лѣковити.

За да не падне по-долу, дяволътъ направилъ отъ земя вълкъ, но, колкото и да се мѫчилъ, не можалъ да му даде душа. По това врѣме Богъ му отишълъ на гости, а дяволътъ, като искалъ да се похвали, че и той може нѣщо да направи, рекълъ на вълка: Стани, хвани Бога за нога! Но вълкътъ не мръдналъ. Богъ го погледналъ, па рекълъ: Стани, хвани врага за нога! Вълкътъ скочилъ и отялъ отъ единия кракъ на дявола: затова дяволътъ куца.

Не се минало много врѣме, вълкътъ огладнѣлъ и запиталъ Бога: Какъ ще се храня?, а той му отговорилъ, че овчаритѣ по редъ ще го хранятъ; и, наистина, тъй се хранѣлъ вълкътъ дълго врѣме. Веднажъ Богъ отишълъ да пасе едни овци, защото билъ изпратилъ овчаря да му донесе вода. По едно врѣме гледа вълкътъ иде. Овчарко, коя овца ще ми дадешъ да изямъ? попиталъ вълкътъ. Богъ му посочилъ едно дрисливо шиле, обаче на вълка то не се харесало, а поискалъ да изѣде онуй годиначе агне, което бѣ излѣзло най-напрѣдъ прѣдъ овцитѣ. Богъ се съгласилъ, взелъ та раздразнилъ овцитѣ, но, не щешъ ли, най-напрѣдъ излѣзло сѫщото дрисливо шиле. Обаче вълкътъ се спусналъ да хване, което си ще. Тогава Богъ си извадилъ рѫкавицитѣ и ги

хвърлилъ подиръ него, а тѣ се обърнали на кучета и подгонили вълка; отъ друга страна, Богъ извадилъ кавала си и съ него ударилъ вълка прѣзъ кръста. Ето защо вълкътъ е слабъ на това мѣсто, а е силенъ въ гърдитѣ и врата. Оттогава за вълка настѫпили тежки врѣмена: когато намѣри, изида по 40 оки месо на единъ пѫть, а когато не намѣри, търпи по 40 дни, като задоволява стомаха си съ една шумка или пъкъ съ парче гнило дърво.

Богъ узнава отъ дявола какъ да смали земята.

Отъ Етрополе.

(Богь направилъ небето и земята, но земята излѣзла по-голѣма, та небето не можало да я покрие. Чрѣзъ пчелата Богъ узналъ отъ дявола какъ да се смали земята. Обнародвано въ Мсб. IV, 129).

Когато Господь направилъ небето и земята, земята направилъ по-голѣма, та небето не можало да я покрие. Господь видѣлъ, че дяволътъ приказва нѣщо съ таралежа, та проводилъ пчелата да ги слуша какво си говорятъ. Не знае Господь, говорилъ дяволътъ на таралежа, да вземе единъ прѫтъ, та да шиба земята, да шиба, да станатъ долини върхове, долини върхове; тогава земята ще стане по-малка, и небето ще може да я покрие. Пчелата, като чула това, отишла та обадила на Господа. Тогава Господь направилъ долинитѣ и върховетѣ на земята, та небето я покрило, и тогава благословилъ пчелата: плюнката ѝ да служи за свѣтило на кръщаване и вѣнчаване, а кошара ѝ за молитва. [1]

Дяволътъ надупчва тѣлото на създадения отъ Бога человѣкъ.

Отъ Търновско.

(Богъ направилъ отъ каль човѣшко тѣло и го оставилъ да прѣнощува, за да му вдъхне на утрето душа. Съ една тояга дяволътъ надупчилъ тѣлото. Богъ набралъ трѣви, затъкналъ съ тѣхъ дупкитѣ и духналъ душа въ тѣлото, та го оживилъ. Оттогава останали лѣковититѣ билки. Обнародвано отъ Ц. Гинчевъ въ Псп. III, Срѣдецъ 1882. г., 173)

Едно врѣме, когато направилъ Дѣдо Господь човѣшкото тѣло отъ каль, оставилъ го да прѣнощува, и на сутриньта щѣлъ да му духне душа. Прѣзъ нощьта дошълъ дяволътъ и, съ една тояга, надупчилъ всичкото тѣло на ръшето. На сутриньта дошълъ Дѣдо Господь и, като видѣлъ човѣшкото тѣло с дупки, рекълъ: Хѫ, това е направилъ дяволътъ, за да ме кара да правя друго тѣло! Ето пъкъ азъ що ще направя, и взелъ да бере трѣва наоколо, кѫсалъ трѣва ту отъ тая, ту отъ оная и тулѣлъ дупкитѣ; кѫсалъ и тулѣлъ, додѣто най-послѣ изтулилъ всичкитѣ, и взелъ та ги замазалъ и загладилъ. Подиръ това духналъ въ човѣка душа, човѣкътъ оживѣлъ, и Дѣдо Господь му казалъ: Като те заболи нѣгдѣ тѣлото, да берешъ отъ тия трѣви и да се цѣришъ съ тѣхъ, отъ тѣхъ да пиешъ, съ тѣхъ да се поливашъ, съ тѣхъ да се пушишъ и съ тѣхъ да връзвашъ ранитѣ. Първиятъ човѣкъ познавалъ тия билки; познавали ги и неговитѣ синове, внуци и правнуци, но послѣ, полека-лека, взели да ги забравятъ. Лѣковититѣ билки сѫ много, но човѣкъ не ги знае; затуй казватъ: За пара цѣрь има, кой го знае.

Подѣлба на свѣта между Бога и дявола. Богь иска да развали договора.

Отъ Панагюрище.

(Господь създава дявола отъ сѣнката си, за да си има другарь. Другаритѣ си подѣлватъ свѣта: Богъ взема небето и живитѣ человѣци, а дяволътъ земята и мрътвитѣ. За утвърѫдение на подѣлбата, Богъ дава записъ на дявола. Дяволътъ, като стопанинъ на земята, не позволява на Адама и Ева да оратъ; той мѫчи всички человѣци. Богъ тогава намисля да му отнеме властьта. Съ тая цѣль той праща единъ ангелъ, въ човѣшки видъ, да стане слуга при дявола и да открадне записа. Ангелътъ прѣдлага на дявола да се обложатъ кой ще може да извади пѣсъкъ отъ дъното на езерото. Дяволътъ се съблича, гмурва се въ водата, а ангелътъ взема отъ дрехитѣ му записа и отлѣтява при Бога. Дяволътъ го застига при небето, сграбчва го съ ноктитѣ си и му откѫсва месо отъ ходилото, ангелътъ обаче влиза при Бога. Господь направя ходилата на всички хора вдлѫбнати, за да се не срамува ангелътъ отъ своя обезобразенъ кракъ. Записалъ Нешо Бончевъ въ Панагюрище, обнародвалъ М. Дриновъ въ Псп. кн. VIII (1884 г.), стр. 124 126).

Споредъ както приказватъ стари люде, дяволътъ ималъ смалъ-не [1] равна сила съ Бога, защото Богъ се допитвалъ до него за много работи. А отдѣ се е взелъ дяволъ, за

това ето какъ ми сѫ приказвали. Дѣдо Господь си се разхождалъ по гори и по поляни, и се радвалъ наистина, но се му било криво, като си нѣмалъ другарецъ да се разговаря съ него и да прѣкарва врѣмето си весело. Веднажъ, като се разхождалъ, мѣрнала му се сѣнката, и той я повикалъ: Стани, друже! И сѣнката се изправила прѣдъ него като човѣкъ: но то не било човѣкъ, ами дяволъ. Оттогава Господь се сдружилъ съ него и дяволътъ му станалъ приятель. На Господа било яко драго отъ приятелството на тоя другарь, и за това искалъ да награди дявола съ каквото си той поиска.

Дяволътъ поискалъ да си раздѣлятъ свѣта на половина: Земята да е моя, каже дяволътъ, а небето нека си е твое; па да си раздѣлимъ и човѣцитѣ: ти вземи живитѣ, а мене дай мрътвитѣ. Нека бѫде така, каквото ти рече, отговорилъ Господь. Харно, рекълъ дяволътъ, но дай ми записъ, та да е уздравена работата. Записъ билъ написанъ и даденъ на дявола. Кога Дѣдо Адамъ билъ изгоненъ изъ рая, Богъ му далъ земя, та да си я работи свободно. Дяволътъ веднажъ, като се покачилъ на единъ голѣмъ камъкъ да си огледа околовръстъ земята, съзрѣлъ Адама и баба Ева, че оратъ. Той се спусналъ къмъ тѣхъ и извикалъ колъкъ му гласъ - Какъ смѣете вие да орете тая земя, безъ да питате стопанина? Та ние съ негова воля оремъ, рекли тѣ. Стопанинъ съмъ азъ! А вие менъ не сте питали; оставете земята мирна, а отсенова [1] никой отъ васъ да не смѣе да я закача! Кога се научилъ Богъ за това, то му станало яко мѫчно, и тогава се попишманилъ, защо е далъ дяволу записъ . . .

Кога хората се размножили, то дяволътъ, заедно съ грѣшнитѣ, мѫчилъ и праведнитѣ. По тая причина Богъ намислилъ да отнеме на дявола властьта. Викналъ ангела, приказалъ му какво мисли да прави и послѣ го попиталъ, дали може той да отнеме отъ дявола записката. Ангелътъ помислилъ и послѣ отговорилъ, че може. И така ангелътъ отишълъ у дявола, като човѣкъ, и се удумалъ да му слугува нѣколко годинъ, а тайно си ималъ намѣрение да отнеме записката. Дяволътъ още изпърво полюбилъ ангела, но колко да билъ прѣдъ него откритъ, с си криелъ записа. Веднажъ тѣ се разхождали край едно езеро, и ангелътъ попиталъ: Можъ ли

да ми извадишъ шъпа пѣсъкъ отъ дъното на езерото? Ти си и по-силенъ и по-хитъръ отъ мене, и не можешъ, а азъ мога. Е, ха да видимъ! рекълъ дяволътъ. Ангелътъ се съблѣкълъ, отведнажъ се хвърлилъ въ водата и този часъ се показалъ отгорѣ съ пѣсъкъ въ ръка. Дяволътъ, за да се покаже, че не е по-доленъ, съблѣкълъ се, нирналъ [1] въ водата, но се досѣтилъ, че записътъ му останалъ въ пазухарника, та може да падне на рѫка на другаря му, за това се върналъ отъ половинъ пѫть, погледалъ нѣма нищо такова. Пакъ нирналъ, и пакъ назадъ, до три пѫти. Най-послѣ, като се увѣрилъ, че другарьтъ му нѣма работа съ записа, отишълъ свободно до самото дъно. Лесно било на дявола да потъне, но да изплува, мѫчничко малко, защото той е дяволъ, а дяволътъ е тежъкъ: кѫдѣ може той да се бори въ пъргавината съ ангела? И додѣ се той бавилъ въ водата, ангелътъ измъкналъ записа и хвръкналъ на небето. Дяволътъ го погналъ и догонилъ, когато той влизалъ въ небето, сграбчилъ го съ ноктитѣ за крака, отръвалъ [2] му отъ стѫпалото късъ месо, но се не можалъ да върне ангела, защото той билъ вече при Бога. Дяволътъ се върналъ назадъ, властьта му пропаднала, и той оттогава станалъ врагъ Богу. Кога ангелътъ пристѫпилъ съ записа прѣдъ Бога, той куцалъ съ лѣвия кракъ и се оплакалъ Богу, че дяволътъ му обезобразиль ногата. Нѣма нищо, рекълъ Дѣдо Господь, азъ ще да направя на всичкитѣ хора така, и тебъ не ще да е срамота. Отъ онова врѣме е остало да ни сѫ стѫпалата вдлъбнати.

Богъ иска да прѣвземе царството на дявола, който владѣе надъ земята и человѣцитѣ.

Отъ с. Устово (Родопитѣ).

(Дяволътъ царува на земята, на человѣцитѣ, и на тѣхнитѣ души. Богъ изпраща св. Петра слуга при дявола, за да узнае какъ ще може да се прѣвземе дяволското царство. Слѣдъ деветгодишно слугуване, св. Петъръ научава тайната: дѣте, родено отъ мома еврейка (Исусъ), ще прѣвземе единъ денъ царството на дявола. Св. Петръ иска да отиде на небето и да съобщи наученото на Бога, но дяволътъ е постоянно съ светеца и не го оставя. Св. Петъръ залисва дявола, като го накарва да дири хвърленъ бѣлѣгь въ морето, а самъ той отлѣтява при Бога. Дяволътъ застигва св. Петра току при

небето и го закача съ кука за ходилото на краката. Св. Петъръ отрѣзва ходилата си и се спасява въ рая при Бога. Затова ходилата на хората сѫ издълбани. Записалъ Панайотъ Сребревъ, отъ Станимака, отъ майка си, родена въ Устово, Родопитѣ. Обнародвано въ Родопски Напрѣдъкъ, год. I (1903 е.), кн. V, стр. 180183).

Едно врѣме дяволътъ билъ царь на земята и ималъ всичко въ рѫката си. Нищо не можало да се отнеме отъ него, и който умиралъ, душата му отивала при дявола. И Господь биле не знаелъ какъ да отнеме хората и душитѣ имъ, и се чудѣлъ какъ да му събори и прѣвземе царството. Чудѣлъ се, чудѣлъ се, и най-сетнѣ дошло му на акъла да проводи при дявола свети Петра, да слугува у него, та, по край това, да може да откопче нѣщо и да се научи отъ него какъ да може да падне царството му и да го прѣвземе Господъ.

Тръгналъ свети Петъръ на пѫть, и най-сетнѣ влѣзълъ въ сарая на дявола и му станалъ чиракъ. Цѣли три години слугувалъ свти Петъръ на дявола, но не му държало да попита нито веднажъ дявола какъ да може да се прѣвземе царството му. На третята година свети Петъръ не можалъ вече да изтрае, и единъ день, както се въртѣлъ около дявола, попиталъ го: Даскале, ще те патамъ нѣщо, да ми кажешъ. Дяволътъ рекълъ: Какво е това нѣщо? А свети Петъръ: Може ли нѣкой да ти вземе царството? Дяволътъ се много разядосалъ на свети Петра и му се нарукалъ [1]: Та ти ли се намѣри да ме питашъ за тия работи? Три години стана, като слугувашъ при мене, та такава дума не ми си рекълъ, та сега ли да ми кажешъ? Вънка скоро, махай се, да те нѣма вече при мене! Ти не ми си вѣренъ слуга, а пъкъ азъ толкова те обичахъ. Свети Петъръ взелъ да му се моли за прошка и рекълъ: Прости ме, даскале, още еднашъ нѣма да питамъ вече за такива работи.

Цѣли три години се минали още, а свети Петъръ с слугувалъ у дявола и с си търсѣлъ леснотия да може да познае слабото мѣсто на дявола. На края на шестата година той пакъ повторилъ запитването си при дявола. И тоя пѫть дяволътъ се разядосалъ на свети Петра и малко останало да му даде пѫтя. Съ голѣми молби свети Петъръ останалъ още за три години слуга-чиракъ. Въ тия години свети Петъръ станалъ много драгъ на дявола: ката вечерь той повиквалъ

свети Петра при себе си и си хортували за това за онова. На деветата година свети Петъръ както видѣлъ, че за да може сега да изкара нѣщо отъ дявола, запиталъ го единъ день на софрата пакъ за сѫщото какъ може да му падне царството. Дяволътъ тогава не му се скаралъ за това питане, оти се намѣрилъ на сърдцето слабъ на оня сахатъ и оти цѣли деветь години свети Петъръ сѣдѣлъ у него, та му (билъ) станалъ вече вѣренъ, и можело да му се каже какъ ще падне единъ день царството му. Тогава дяволътъ рекълъ на свети Петра: Петре, азъ ще ти кажа това, дѣто ме питашъ, ама никому да не си казалъ това, дѣто сега ще ти прикажа. Моето царство ето какъ ще падне: ще дойде едно врѣме, та една еврейка мома ще роди едно мѫжко дѣте. Това дѣте, като порасте и стане на тридесеть години, ще стане голѣмъ човѣкъ, ще стане царь на всичкитѣ царе, ще прѣвземе цѣлия свѣтъ; той ще прѣвземе и моето царство.

Тия думи като чулъ свети Петъръ, оттогава на сетнѣ взелъ да търси лесно врѣме да побѣгне кришно отъ дявола и да иде горѣ при Господа, да разправи какъ ще падне царството на дявола. Ама и дяволътъ, нали е дяволъ, усѣтилъ какво мисли свети Петъръ, та оттогава хичъ се не дѣлилъ отъ него, с заедно яли, заедно пили, заедно ходѣли. Дошло Петровъ-денъ. На тоя день свети Петъръ рекълъ на дявола: Даскале, ха да идемъ да се окѫпемъ на морето. Отишли на морето, и, като се кѫпѣли, на свети Петра му дошло на акъла да побѣгне оттамъ, като измами дявола, та му рекълъ: Даскале, ха да хвърлимъ единъ нишанъ [1] въ морето, да видимъ, кой по-скоро ще го намѣри и искара отъ дъното на морето. Хайде, рекълъ дяволътъ. Хвърлилъ по-напрѣжъ дяволътъ нишана чакъ на срѣдъ морето, а свети Петъръ се помолилъ на Бога, да запре нишана на плитко, та по-лесно и по-скоро да го намѣри. Господь чулъ молбата му и спрѣлъ нишана на плитко. Щомъ се хвърлилъ свети Петъръ въ морето, не се минало много, и ето ти го излѣзълъ отъ морето съ нишана въ рѫката. Сега дошло редъ на дявола. Взелъ свети Петъръ нишанъ, захвърлилъ го силно срѣдъ морето и се помолилъ на Бога, да позабави дявола въ морето и да заледи морето съ деветъ педи ледъ, та да

може свети Петъръ да хвръкне на небето и да стигне при Господа. Както се помолилъ свети Петъръ, така и станало. Нишанътъ, като падналъ въ морето, налапала го една риба. Търсилъ, търсилъ по дъното дяволътъ нишана, нийдѣ не се виждалъ; най-сетнѣ набаралъ рибата, дѣто глътнала нишана, взелъ го отъ устата ѝ и потеглилъ нагорѣ да излиза. Като доближилъ до върха на морето, гледа морето заледено деветь педи, нищо се не чува, нито вижда навънка. Сѣтилъ се той каква е работата, върналъ се назадъ, взелъ отъ дъното единъ водениченъ камъкъ, строшилъ съ него леда и излѣзълъ вънка.

Съ излизането си, гледа свети Петра го нѣма; поглежда нагорѣ и видѣлъ, че свети Петъръ се гледа горѣ въ небето колкото една муха. Свети Петъръ вече наближавалъ до Господа, когато дяволътъ го застигналъ съ канджата [1] си за нозѣтѣ въ петитѣ. Свети Петъръ, уплашенъ и потъналъ въ зной, рекълъ на Господа: Боже, какво да правя сега, дяволътъ ме е закачилъ съ канджата си за петитѣ? Какъ да се отнема? А Господь му рекълъ: Отрѣжи скоро месото отъ петитѣ си и влизай въ рая. Свети Петъръ отрѣзалъ месото отъ петитѣ си и се отналъ отъ дявола, влѣзълъ въ рая и разправилъ на Дѣдо Господа какъ ще падне царството на дявола, отъ дѣте на мома еврейка. Оттогава насамъ останало, че петитѣ на хората сѫ въ срѣдъ издълбани, а по-напрѣжъ нѣмало вдлѫбнато на петитѣ.

Отъ с. Горно-Неволяни (Леринско).

(Свети Иванъ ходилъ 300 г. съ дяволитѣ, за да долови отъ тѣхъ какъ да се прѣвземе царството имъ отъ Господа. Господь давалъ душа на человѣцитѣ, но тѣ отивали въ царството на дявола. Св. Иванъ узналъ тайната отъ единъ дяволъ, когато дяволитѣ се кѫпѣли въ морето: трѣбвало Господь да се прѣроди, за да си повърне человѣцитъ. Когато дяволитѣ били въ морето, и св. Иванъ влѣзълъ въ водата и намѣрилъ тамъ цвѣте. Дяволитѣ, дордѣто разбиятъ ледоветѣ на замръзналото по чудо море, св. Иванъ избѣгалъ при Господа, обадилъ му тайната и му занесълъ цвѣтето. Ангелъ Господенъ подалъ цвѣтето на дѣва Мария да го помирише, да зачене и да роди Христа. Народътъ, като се научилъ отъ дяволитѣ, че ще се роди новъ

царь, избилъ труднитѣ жени и новороденитѣ дѣца, но Христа не могли да откриятъ. Мария съ дѣтето и съ Йосифа избѣгали по-късно въ Египетъ. Така се прѣродилъ Господь. Св. Иванъ му станалъ кръстникъ. Легендата е била записана отъ проф. Андре Мазонъ. Ще да липсва нѣщо отъ началото ѝ. Обнародвана отъ записвача А. Mazon, Contes slaves de la Macedoine sud-occidentale. Paris 1923, стр. 7074).

Свети Иванъ ходилъ 300 години съ дяволитѣ, за да узнае отъ тѣхъ, дали ще може Господь да прѣвземе това, шо е тѣхно [1]. Господь дава души (на человѣцитѣ), а тѣ (дяволитѣ) ги взематъ. Иванъ ходилъ 300 години съ тѣхъ, съ дяволитѣ: що правѣли тѣ, и той правѣлъ. Тѣ имали по шесть крила и голѣма сила. На тристата година се кѫпѣли въ морето. Тѣ се кѫпѣли на срѣдъ морето и отъ него вадѣли кой пари, кой безцѣнни камъни, а Иванъ стоялъ на края. Всички били долу; само единъ отъ тѣхъ излѣзълъ и рекълъ на Ивана: Що стоишъ тука? Що мислишъ? Хайде и ти да се изкѫпешъ. Иванъ му казалъ: Да ли може Господь да ни го вземе туй, що е наше? Щомъ му рекълъ така, той му отговорилъ: Докато не се прѣроди Господь, не може да ни го вземе. И ето, Иванъ влѣзълъ въ морето и намѣрилъ цвѣте. Дяволитѣ го видѣли; тѣ били тогава всички долу. Той дигналъ цвѣтето нагорѣ. Ходилъ, ходилъ, ходилъ, (па рекълъ): Господи, направи нѣкое чудо, та азъ да си дойда пакъ! Откѫсни единъ пердухъ (перо) отъ крилото и го пусни надолу! Той пусналъ перото, и тѣ се върнали по перото, долу. Така той излѣзълъ. Като отишълъ Иванъ при Господа, Господь го запиталъ: Що научи? Иванъ му рекълъ: Дяволитѣ казватъ: докато не се прѣроди Господь, не може да ни прѣвземе нашето.

Господь избралъ тогава дъщерята на Якима и Ана. Единъ ангелъ отишълъ да ги намѣри въ планината, и като видѣлъ Ана, рекълъ ѝ: Върни се у дома, Господь ще ви даде чедо. Той намѣрилъ и мѫжа ѝ Якима и му казалъ: Върни се, Господь ще ви даде чедо. Тогава се събрали пакъ и двамата въ кѫщи. Сетнѣ ангелътъ пакъ отишълъ при тѣхъ и имъ казалъ: Проводете дъщеря си да учи при учи-

1. Ние обърнахме тая фраза и я прѣдаваме като да е казана отъ разказвача на легендата, а не отъ дявола, както е записана у Мазона: Три́ста годи́ни ди свти Іван лаф да начи, да ли мжда да ни го зми Гспо та, шчо и́маме ниіе. Тая оправка се съгласява съ останалия текстъ на легендата, пъкъ и съ другитѣ варианти, които сѫ по-ясни и по-пълни.

тель седъмь години. Дъщеря имъ се учила седъмь години. Тя била сиромашка, но богатитѣ ѝ давали пари, и тя научила повече отъ другитѣ. На Благовѣщение ангелътъ отишълъ при нея съ цвѣтето и ѝ рекълъ: Помириши това цвѣте помириши го ей така! Тя виждала ангела, а другитѣ дѣвойки, що били тамъ, не го виждали. Тя му рекла: Способна ли съмъ да го помириша? Помириши туй цвѣте ! пакъ ѝ казалъ ангелътъ. Какъ да мога да помериша, рече, човѣкъ безъ тѣло? Направи нѣкое чудо! Тогава той отрѣзалъ съ ръката си дървото, което било въ училището, и тя склонила, помирисала цвѣтето, помирисала го и трепнала. Ти ще станешъ голѣма, ѝ рекълъ ангелътъ, и ще родишъ дѣте, което ще нарекатъ Ристо. Слѣдъ това ангелътъ си отишълъ.

Ангелътъ си отишълъ при Господа, а дяволитѣ почнали да говорятъ на народа: Царь ще се роди. Една звѣзда отгорѣ казва на царь Давида: другъ царь ще ви се роди. Какъ може да се роди другъ царь? Сега всички сме една вѣра. Нѣма да оставимъ другъ царь! Разпаряйте всѣка жена отъ народа, която е трудна, та да не се роди други царь! Дѣто има трудна жена, да се разпаря! Имало единъ каменъ, що били направили дяволитѣ и прѣзъ който прѣминавали всички трудни жени, и ги притискалъ. Когато влѣзла тамъ и Мария, камъкътъ се отворилъ и тя прѣминала. Ти утрѣ пакъ да дойдешъ, рекли ѝ тѣ. Всичкиятъ народъ се събралъ тамъ, защото се говори, че тя (Мария) утрѣ пакъ ще прѣмине. Но дѣвойката рекла на Йосифа единъ човѣкъ, що вървѣлъ съ нея: Хайде да идемъ на камънитѣ, да спимъ малко тамъ; сърдце ме боли. Отишли на камънитѣ, въ пещерята, да спятъ. Тамъ около тѣхъ имало овчари, легнали съ овцитѣ си. Овчаритѣ погледнали. Чудо! надъ камънитѣ били слѣзнали всичкитѣ ангели; тѣ идѣли отъ при Господа, идѣли и възлизали. Чудо! Чудѣли се овчаритѣ. Единъ отъ овчаритѣ, който билъ по-близко до тѣхъ, отишълъ да види. Слѣдѣ него отишълъ и единъ овенъ и едно куче. Като погледналъ вътрѣ, видѣлъ: една жена, единъ мъжъ и едно голо дѣте, току родено. Майката попитала: Нѣма ли малко дърва, да запалимъ малко огънь? Овчарьтъ взелъ кавала, съсѣкълъ го и запалилъ малко огънче, за да огрѣе дѣтето. Овчарьтъ застаналъ, благословенъ отъ Господа и благодаренъ. Послѣ

той си отишълъ при овцитѣ. Другитѣ овчари го запитали: Какво имаше тамъ? Една сиромашка жена, рекълъ, родила си мѫжко дѣте.

Тогава звѣздата казала на народа, който чакалъ долу: Царьтъ се роди! Това я научили дяволитѣ. Тѣ рекоха: Роди се. Хайде сега, дѣто има жена съ новородено на рѫцѣ, да го заколете! Тогава били изклани 30,000 дѣца, но не го намѣрили. Нѣмало. Тичайте съ коне, търсете всички, за да найдете! Пакъ, го нѣмало. Дѣтето порасна, казала по-сетнѣ звѣздата на царь Давида. То е вече на три години. Тогава изсѣкли дѣцата на три години и пакъ не го намерили: можъ ли намѣри тъй лесно Господа? А онѣзи, майката съ сина си и съ мѫжа си, побѣгнали оттамо и тръгнали по цѣлата земя. Ангелътъ имъ казалъ да отидатъ въ Египетъ. Тѣ отишли въ Египетъ. Тамъ порасло дѣтето и станало голѣмо, станало Ристосъ.

Така се прѣродилъ Господь. Иванъ станалъ кръстникъ на Ристоса, той кръстилъ Ристоса.

Дяволътъ създава вълка.

Отъ Велесъ.

(Господь и дяволътъ били братя. Когато Господь създалъ звъроветѣ, дяволътъ създалъ вълка. Щомъ оживѣлъ, вълкътъ се спусналъ да изѣде своя създатель, който се спасилъ, като се нурналъ въ морето. Обнародвано въ Мсб. XII. 132).

Когато Господь създалъ дивитѣ животни, дяволътъ пъкъ създалъ вълка. Тѣ съ Господа сѫ братя. Взема дяволътъ каль и направя вълка, но не може да му даде душа. Духа му въ устата, въ ушитѣ, въ носа, но той не може да се съживи. Послѣ казва на Господа, че билъ направилъ вълка, само че още душа нѣмалъ, та да му каже какъ да му я даде. Господь му казва: До три пѫти да му речешъ на ухото: стани, изѣжъ ме!, и той ще се съживи. Добрѣ, но дяволътъ, като дяволъ, не му казва: изѣжъ ме!, ами: стани, изѣжъ Бога!, па отива при Бога да му каже, че вълкътъ не се съживява. Ти му речи, както що ти казахъ, и той ще се съживи, му рекълъ Господь и си отишълъ.

Тогава дяволътъ примъква вълка до морето, а той влиза въ морето до гуша и пошъпва на ухото на вълка: Стани,

изѣжъ ме! Тъкмо що рекълъ трети пѫть, и вълкътъ оживѣлъ, рипналъ, и дяволътъ му се изскубналъ, потъналъ въ морето и така се спасилъ. Вълкътъ щѣше да направи дявола на кѫсове, само да му се бѣше падналъ на рѫцѣ.

Дяволътъ създава вълка и си подѣля съ Бога человѣцитѣ.

Отъ Велесъ.

(Изпърво нѣмало нищо, а само Богь и 12 ангели. Богъ, като създалъ небето, земята и водата, направилъ и човѣка съ пръсть, взета отъ 4-тѣ краища на свѣта. Единъ непокоренъ ангелъ намислилъ и той да направи свѣтъ. Създадениятъ отъ дявола человѣкъ станалъ вълкъ и откѫсналъ единия кракъ на създателя си. Богъ и дяволътъ си подѣлили свѣта: живитѣ человѣци на Бога, умрѣлитѣ на дявола. Подѣлбата била потвърдена съ записъ на плоча. Богъ се измамилъ, защото броятъ на мрътвитѣ с расълъ. Богъ прѣродилъ Христа и го проводилъ да развали записа, който билъ въ водата (Йорданъ), дѣто Христосъ се кръстилъ. Обнародвано въ Мсб. XII, 164165).

Изпърво нѣмаше ни небе, ни земя, ни вода, ни нѣщо друго; Господь послѣ създаде земята. Господь тогава се крѣпѣше на крилѣтѣ на деветь ангели, а отъ странитѣ му стоеха трима ангели, за да му служатъ. Провеждаше единъ на една страна: Иди тукъ!, и той отиваше, па провождаше другия: Иди тамъ!, и той отиваше; за всѣко нѣщо, което му дотрѣбваше, с тѣхъ проваждаше. Господь рече, съ словото си, да бѫде земя, и земята стана; небето сѫщо така; хайде водата и тя така. Сетнѣ проводи четирима ангели на четири страни, да донесатъ земя (пръсть), която да насѣе, та навсѣкѫдѣ да се изпълни съ человѣци: едного проводи на югъ, другиго проводи на изтокъ, трети на западъ, четвърти на сѣверъ на четиритѣ краища на земята. Единъ отъ ангелитѣ взе да се голѣмѣе прѣдъ Господа и рече: Нека идатъ онѣзи, та за менъ е лесно! Лесно бива то! Азъ когато поискамъ, завчасъ ще отида, и, докато онѣзи още не сѫ стигнали, азъ ще се върна. Е, добрѣ, нали казвашъ, върви послѣ! отговори му Господь. Тръгна да върви, ха да прѣкрачи, не може и да мръдне. Е, кой бѣше, дѣто ти бѣ далъ силата? рече му Господь и го отстрани отъ служба. Тогава ангелътъ се обърна на дяволъ.

Почна Господь да прави, свѣта. Дяволътъ, за да се похвали каза: Господи, ще направя и азъ! Направи и

два, стига да можешъ! отвърна му Господь. Направи и дяволътъ човѣкъ; рече душа да му даде не може. Бре му струва, бре му прави, духа му, пуха му; взе, тросна го на земята и го остави направи вълка. Господи, каза дяволътъ, дай му душа! Блъсни му единъ ритникъ, рече му Господь, и ще стане, нали е вълкъ! Измами се дяволътъ, даде единъ ритникъ на вълка по устата, и вълкътъ, звѣръ, заби зъбитѣ си въ крака на дявола и го откъсна, та дяволътъ остана куцъ, съ единъ кракъ тъй е той и до днеска. Дяволитѣ за това съ куци вълкътъ ги осакати.

Послѣ се договориха дяволътъ и Господь да си подѣлятъ свѣта. Господь прибра за себе си живитѣ, а дяволътъ му рече: Дай ми и менъ! Е, на тебъ нека съ пъкъ мрътвитѣ, рече му Господь. Дяволътъ взе отъ Господа записъ, написанъ на плоча. Умре ли човѣкъ, хайде въ пъкъла, умре ли другъ пакъ тамъ: кривъ, правъ, грѣшенъ, негрѣшенъ, блъскай въ пъкъла, се вътрѣ отива, щомъ душата се отдѣли.

Най-сетнѣ Господь видѣ грѣшката: Не бива тъй! рече си и прѣроди Христа. Христосъ взе плочата, постави я въ водата, стѫпи на нея съ нозѣтѣ си и се кръсти на нея. Тогава вече, каквото бѣше уговорено въ записа съ Господа, се развали. Сега дѣто умиратъ, всички съ въ рая, а на Второ пришествие ще се види кой за къдѣ е.

Вълкътъ изѣжда единия кракъ на своя създатель дявола.

Отъ Охридъ.

(При създание на свѣта отъ Бога, и дяволътъ създалъ една тварь. Щомъ оживѣлъ, вълкътъ се спусналъ да изѣде своя създатель, който се спасилъ, съ единъ откѫснатъ кракъ, като се хвърлилъ въ близката ръка Оттамъ епитетитѣ на дявола: еднокракиятъ, куциятъ, подводниятъ, водниятъ Обнародвано отъ К. А. Шапкаровъ, Сборникъ отъ народни старини. Пловдивъ 1885, стр. 910).

Когато Богъ създавалъ свѣта и човѣка, дяволътъ му се похвалилъ, че и той можелъ да направи човѣкъ. По божие искане, дяволътъ създалъ едно създание, но то не било човѣкъ, а вълкъ. Създалъ го, но безъ душа, защото не можалъ да му я даде. Па като се чудѣлъ какъ да го оживи, попиталъ Господа: Ами сега какъ да му дамъ душа? Господь му рекълъ: Това е лесна работа, стига да му речешъ

стани, изѣжъ ме! и на часътъ той ще оживѣе. Дяволътъ, по божие казване, рекълъ на бездушния вълкъ: Стани, изѣжъ ме! Вълкътъ на часътъ станалъ съ душа, оживѣлъ, скочилъ и се спусналъ върху създателя си дявола, за да го изѣде. Дяволътъ се уплашилъ, и отъ страхъ да не го изѣде, за да се отърве, хвърлилъ се въ близката тамъ рѣка. Но едва-що сварилъ да влѣзе съ едната си нога въ рѣката, вълкътъ го грабналъ за другата и му я изѣлъ, и така дяволътъ останалъ съ една нога. За това и день-днеска е останало да казваме за дявола: едноногиятъ или куциятъ, а въ изречението изѣлъ го вълкътъ, разбираме дявола; затова тоя сѫщиятъ се казва и подводниятъ, или водниятъ."

Дяволътъ съпружникъ на Бога и по-досѣтливъ отъ него.

Отъ Софийско.

(Нѣкога дяволътъ и Богъ били съдружници. Господь заженилъ слънцето, но не поканилъ дявола. Дяволътъ се разсърдилъ. Богъ изпратилъ пчелата да узнае какво приказва дяволътъ въ сръднята си. Пчелата узнала и съобщила на Бога мислитѣ на дявола, който си казвалъ: Господь не знае, че ако ожени слънцето, ще му се народятъ дѣца малки слънца и тогава тѣ ще изгорятъ свѣта. Богъ веднага спрѣлъ сватбата и оставилъ слънцето неженено. За тая услуга, Богъ благословилъ меда на пчелата. Обнародвано въ Мсб. IX, 134135. Срв. вариантъ отъ Самоковъ, Мсб. IX, 167)

Едно врѣме дяволътъ билъ като съдружникъ на Бога и работѣли заедно. Когато Дѣдо Господь заженилъ слънцето, поканилъ всѣкиго на сватбата, само дявола отминалъ. Дяволътъ се разсърдилъ на Бога, па яхналъ на заякъ и тръгналъ да бѣга. Господь се досѣтилъ и проводилъ по него пчелата, за да се вслуша и да види какво ще приказва дяволътъ въ яда си. Пчелата застигнала дявола, кацнала му на шапката и го слушала, какъ се ядосвалъ и думалъ: Е, колко се не сѣща Господь! Той не щѣ да ме кани на сватба, но не знае, че ако ожени слънцето и се народятъ слънченца, па почнатъ и тѣ да грѣятъ, ще изгорятъ свѣта. Пчелата дочула това и бръмъ-бръмъ! литнала си. Дяволътъ се обърналъ, видѣлъ я и веднага се досѣтилъ, че го прислушала, та почналъ да я гони, за да я убие. Пчелата бѣжъ, той по нея, тя бѣгала, той се я гонѣлъ. Щомъ я понастигналъ, взелъ да хвърля подирѣ ѝ съ стрѣли, за да я убие, а тя, сиротката, едва от-

бѣгнала до една върба и се заложила задъ нея. Но ето че дяволътъ се извъртя откъмъ пчелата и хвърля стрѣли, за да я удари, а тя се заслоня отъ другата страна, та той ударя въ върбата. Щомъ я замѣрялъ, тя се врътвала около върбата, но той я ударялъ оттукъ-оттамъ въ половината и я прѣкѫсналъ съ стрѣлитѣ си. По нѣкой начинъ тя се отървала най-сетнѣ и избѣгала при Бога. Господь я попиталъ: Чу ли, що приказва дяволътъ? Чухъ, рекла тя, току я ме погледни каква съмъ! Дяволътъ ме спогна да ме убива, но, докато да избѣгамъ, (уцвакахъ се. . .). Послѣ ме замѣрва съ стрѣли около една върба, замѣрва ме, та ми огрози снагата. Тогава Господь я благословилъ и рекълъ: Отсега нататъкъ твоитѣ лайна да сѫ най-сладки и всѣки да ги яде; а тѣлото ти така да си остане и да ти не грози! Послѣ пчелата му казала: Дяволътъ думаше: Господь не знае, че ако ожени слънцето, ще му се народятъ слънчица, и всички тѣ ще почнатъ да грѣятъ, та ще изгорятъ свѣта. Господь, като чулъ това, веднага разтурилъ сватбата и не далъ на слънцето да се жени. Затова слънцето още ходи ергенъ, а на пчелата половината е пристисната и медътъ ѝ най-сладъкъ, защото така е останало отъ Бога.

Адамовъ записъ.

(Адамъ дава записъ на дявола, за да му позволи да оре земята)

Отъ Прилѣпъ.

(Адамъ и жена му като били изпѫдени изъ рая, Адамъ почналъ да оре земята, за да се прѣхранватъ. Дяволътъ, който билъ господарь на земята, не допусналъ Адама да оре, докато не се съгласилъ да му даде записъ, че дѣцата, които му се родатъ, да бѫдатъ живитѣ на Адама, умрѣлитѣ на дявола. На една плоча Адамъ отпечаталъ натопената въ собствената си кръвь рѫка: това било записъть. Дяволътъ поставилъ записа подъ котела на пъклото, въ който отивали всички умрѣли. Най-сетнѣ Христосъ слѣзълъ въ вѣчната мѫка, счупилъ записа. Записано отъ М. Цѣпенковъ отъ Прилѣпъ. Печатано въ Мсб. VI, стр. 113).

Господь, като изпѫди Адама отъ рая, прокълна го съ клетва: Хайде, Адаме, излизай отъ рая, защото не ме послуша, що ти заповѣдахъ; сега да орешъ земята и да я копаешъ, докато си живъ, та така съ хлѣбъ да се хранишъ! му рекълъ Господь. Наведа, глава Адамъ, взелъ жена си и

излѣзълъ отъ рая. Много му бѣше мѫчно на Адама, но нѣмаше що да чини отъ страхъ отъ ангела, който го подплашваше съ камшикъ, направенъ отъ двѣ люти змии. Слѣдъ като се помоли малко, видѣ, че друго-яче не може, и си излѣзе отъ рая плачейки заедно съ жена си. Доста дни се въртѣ около рая, съ намѣрение пакъ да влѣзе въ него; добрѣ, но ангелътъ стоеше на вратата съ камшика и не пропущаше нищо живо да влѣзе вѫтрѣ. 

Ахъ, жено, защо ме излъга да съгрѣша на Бога, та сега азъ и ти да теглимъ мѫка; ами сега що ще ядемъ, за да живѣемъ? Ори, копай, мѫжу, рекла му жената, та да се хранимъ, защото такъвъ ни билъ умътъ, тъй ще ни пати главата. Видѣлъ Адамъ, че друго не може, взелъ мотиката да копае земята. Още при първо замахване съ мотиката въ земята, и потъ бликнала отъ цѣлата му снага: Охъ, мари жено, да си найдешъ отъ Господа, що ме взе на душа, та сега тъй да се потя, ѝ рекълъ Адамъ. Като се отморилъ мънинко, станалъ пакъ да копае; добрѣ, но дѣ ти могълъ Адамъ да копае? Оставилъ мотиката и направилъ едно рало, за да оре. Запъналъ воловетѣ и изтеглилъ една бразда, още една изкаралъ, и на третята бразда орането му се видѣло по-лесно отъ копането. Съ воловетѣ, жено, що теглятъ, нѣма да се мѫча, както съ копането, и, както гледамъ, съ орането ще се хранимъ, само ела и ти, карай воловетѣ, а азъ ще държа ралото. Току-що билъ изрекълъ Адамъ тия думи, ето че дяволътъ се изпрѣчилъ прѣдъ воловетѣ и ги уловилъ: Кого си питалъ ти, бре Адаме, му рекълъ дяволътъ, та си запъналъ да орешъ? Оти, зеръ е твое това мѣсто, му казалъ Адамъ на дявола, що не ме оставишъ да си ора? Мое е зеръ, чие е? Хайде бѣгай оттука!, му рекълъ дяволътъ. Видѣлъ не видѣлъ Адамъ, станалъ оттукъ и отишълъ на по-далечно мѣсто. Запъналъ тамъ оралото, и ето го и тамъ дяволътъ се изпрѣчилъ прѣдъ воловетѣ, та и оттамъ го пропѫдилъ. На трето мѣсто, и тамъ не го оставилъ. Аманъ, бре човѣче, му рекълъ Адамъ, защо ме не оставишъ да си изора едно парче мѣсто, та и азъ да живѣя? Не те оставямъ, защото азъ заповѣдвамъ на земята, затова не те оставямъ, му казалъ дяволътъ. Ами нѣкой способъ за моето живѣене, му рекълъ Адамъ, какво да правя? Лесно за твоето живѣене, азъ ще те улесня, стига само да ми

дадешъ записъ за своята челядь, що ще ти се роди: живитѣ твои да бѫдатъ, а умрѣлитѣ мои. Думали, смѣтали съ жена си, и най-сетнѣ склонили, та Адамъ му далъ единъ записъ на рѫка, бѣлѣгъ на една плоча съ кръвь отъ снагата Адамова. Дяволътъ взелъ плочата и я поставилъ долу подъ котела на пъклото. Плочата стояла тамъ, и всичкитѣ човѣци, що умирали, всички отивали въ котела на вѣчната мѫка, дори не дошълъ Христосъ въ вѣчната мѫка и счупилъ плочата, която Адамъ бѣ далъ вмѣсто записъ. Ето така дяволътъ бѣше оставилъ Адама да оре и да се храни, слѣдъ като Господь бѣше го изпѫдилъ изъ рая.

Адамовъ записъ.

(За да получи свѣтлина, Адамъ става човѣкъ на дявола).

Отъ Прилѣпъ.

(Извънъ рая, отъ който били изпѫдени Адамъ и Ева, царувалъ страшенъ мракъ. Първитѣ човѣци били много изплашени. Дяволътъ, който билъ царь на тъмнината, донесълъ свѣтлина, и съ Адама станали побратими. Условието било Адамъ да му даде записъ: живитѣ хора да сѫ Адамови, умрѣлитѣ на дявола. Записътъ билъ плоча, на която Адамъ положилъ отпечатъкъ отъ своя разкървавенъ пръсть. Дяволътъ поставилъ плочата въ р. Йорданъ. Послѣ той научилъ Адама и Ева да си направятъ колиба. Като умрѣлъ Адамъ, той влѣзълъ въ вѣчната мѫка и тамъ останалъ, докато не дошълъ Христосъ да го освободи. Христосъ, кога се кръщавалъ отъ Йоана на р. Йорданъ, застаналъ на плочата съ записа и така записътъ билъ разваленъ. Христосъ слѣзълъ въ пъкъла и избавилъ Адама и всичката му челядь, а дяволитѣ избѣгали. Тамъ останалъ само единъ човѣкъ (Мойсей, или Илия, или оня, що билъ ударилъ Исуса съ желѣзна рѫка). Единствениятъ човѣкъ, що останалъ въ пъкъла, намислилъ да се освободи и взелъ да суче вѫже, съ което да върже дяволитѣ и да ги заведе при Христа. Като узнали това дяволитѣ, изхвърлили го отъ вѣчната мѫка, и тамъ вече никой не останалъ. Слушано отъ Филипъ Г. Яневъ отъ Прилѣпъ. Обнародвано въ Мсб. VII, стр. 167169)

Като съгрѣшили на Бога Адамъ и Ева, той ги изгонилъ извънъ рая. Тѣ пообикаляли около рая нѣкой другъ часъ и, понеже било привечерь, стъмнило се. Седнали подъ едно дърво, и, уплашени отъ тъмиината, оглеждали се напрѣдъ и назадъ, надесно и налѣво, ей отъ страхъ отъ тъмнината. Ахъ, Ево, Ево, ѝ казвалъ Адамъ, защо ме излъга да хапна отъ дървото и да съгрѣша прѣдъ Бога, та сега да съмъ изпѫденъ отъ свѣтлия рай и да седа въ тоя мракъ съ страхъ и 

трепетъ, и да нѣмамъ никого при себе си; леле, азъ сиромахъ, дали ще имамъ избавище отъ това страшило, що ме е налегнало сега? Ева само слушала, охкала и кършела пръститѣ на рѫцѣтѣ си, а пъкъ Адамъ, плачейки и охкайки, се гушилъ до Ева и очитѣ си закривалъ съ рѫцѣ отъ страхъ отъ тъмнината.

Дяволътъ слушалъ всичко това, но не се приказалъ на Адама и Ева, докато не почнало да се пука зора. О, о, добро утро, Адаме, и ти Ево, имъ рекълъ дяволътъ; що нѣщо сте се уплашили и сте се сгушили? Дали и васъ ви е изгонилъ Господь, както що изгони и мене? Ехъ, дяволе, рекла му Ева. Господь нѣма вина, че ни изпѫди, но ти си виновенъ, дѣто ни излъга да ядемъ отъ дървото. И, намѣсто да ни се отворятъ очитѣ, ето че ни се затвориха отъ тая лоша и страшна тъмнина, що ни е налегнала. Не бойте се, Ево, не бойте се, ѝ казалъ дяволътъ, не се страхувайте отъ тъмнината, защото азъ съмъ неинъ царь; сега ще ида скоро и ще ви донеса свѣтлина; нѣмайте грижа, нали ви докара късметътъ подъ моя рѫка, само ако ме слушате, каквото ви казвамъ, ще станете царе на земята, и каквото поискате, ще си правите. Охъ, бре дяволе, охъ, бре брате, му рекълъ Адамъ, ао ни се намѣришъ на тоя часъ и ни донесешъ бѣло видѣло, никога нѣма да те забравимъ. Добрѣ, Адаме, му казалъ дяволътъ, потърпете съ Ева мъненко, докато отида да ви донеса бѣло видѣло; само че, гледай тукъ, Адаме, недей послѣ да си пишманъ и да се отречешъ отъ мене У, у, брате дяволе, хичъ дума ли е туй, да се откажа отъ тебъ? Нито въ вѣки нѣма да се откажа; тъй да ме знаешъ ти мене; подай си малкия пръстъ, да се заортачимъ, му рекълъ Адамъ. Много добрѣ, Адаме, му казалъ дяволътъ, нали е тъй, тогава удари си пръста на плочата, що е прѣдъ менъ, за да ни е здрава работата и договорътъ, че отсега за напрѣдъ ще бѫдемъ братя, и челядьта, която ти се роди ще бѫде: живитѣ твои, умрѣлитѣ мои. Обърналъ се Адамъ къмъ Ева и ѝ рекълъ: Е, Ево, какво ще кажешъ на това отгорѣ? Дали да ударя пръста си на плочата, та да станамъ ортаци на челядьта ни съ дявола? Ето той казва: живитѣ ще сѫ наши, а умрѣлитѣ да сѫ негови. Е, нали живитѣ ще бѫдатъ наши, рекла му Ева, умрѣлитѣ нека сѫ негови, само свѣтлина да ни донесе;

като е тъй, удряй пръста, па хичъ се не бой! Адамъ, като чулъ тия думи отъ жена си Ева, склонилъ да си удари пръста на плочата, която му показалъ дяволътъ. Е, хайде покажи ми, бре дяволе, казалъ Адамъ на дявола, какъ да го удара пръста на плочата? Дяволътъ му уловилъ лесната рѫка и му надраскалъ пръста съ нокътя си, та го разкървавилъ, и Адамъ написалъ записа съ кръвьта си: умрѣлитѣ да сѫ на дявола, а живитѣ негови. Още на часътъ дяволътъ грабналъ плочата и литналъ съ нея, та я отнесълъ въ рѣка Йорданъ въ най-дълбокото мѣсто и, докато да се върне отъ Йорданъ, разсъмнало се. Дяволътъ, щомъ дошълъ при Адама и Ева, рекълъ имъ: Е, Адаме, и ти Ево, видѣхте ли, че ви донесохъ видѣлина? Хайде сега станете, да ви науча да си направитѣ кѫща!

Станали Адамъ и Ева и тръгнали подиръ дявола, за да ги научи да си направятъ кѫща. Водилъ ги подирѣ си и ги училъ на дяволщина. Къмъ вечерьта ги накаралъ да събератъ сухи дърва и да направятъ колиба. Постави го туй дърво, Адаме, рекълъ му дяволътъ, съ чепорешката (чаталъ) надесно; постави другото отлѣво на единъ разкрачъ; застави двата края отгорѣ; турни едно отгорѣ и други отстрани; набери сега трѣва и нахвърляй на дървата, па влѣзте вѫтрѣ съ Ева да си спитѣ, и хичъ да не се боитѣ, докато съмъ живъ азъ. Взелъ Адамъ единъ остъръ каменъ, както що го училъ дяволътъ, изравнилъ мѣстото, дѣто щѣлъ да прави колибата, и като я направилъ, споредъ както го училъ дяволътъ, влѣзълъ съ Ева да си седи вѫтрѣ.

Отъ тоя день вече Адамъ си живѣлъ с съ дявола и го слушалъ въ всичко, що му казвалъ. Покрай Адама и Ева, и тѣхната челядь го слушали и били негови, при все че Адамъ да билъ далъ подписъ дѣцата, откато умратъ, да бѫдатъ на дявола. Като умрѣлъ Адамъ, отишълъ въ вѣчната мѫка, при дявола, и тамъ седѣлъ дори да дойде Христосъ на земята и да се кръсти въ рѣка Йорданъ отъ Йоана. Тамъ, дѣто Христосъ застаналъ въ Йорданъ, се намирала плочата съ подписа на Адама, която билъ взелъ дяволътъ. Съ кръщението Христово билъ скѫсанъ и Адамовиятъ записъ, та, когато Христосъ слѣзълъ въ вѣчната мѫка, извадилъ оттамъ Адама и всичкитѣ му синове, а оставилъ само единъ чело-

вѣкъ. Отъ страхъ отъ Христа, отъ пъкъла избѣгали всичкитѣ дяволи. Човѣкътъ, що останалъ въ вѣчната мъка, като се видѣль самъ, поискалъ да излѣзе оттамъ, но не можалъ. Тогава той намислилъ единъ начинъ: взелъ конопъ и почналъ да суче много дебело въже. Дошълъ единъ дяволъ и го запиталъ, защо суче въжето, на което той му отговорилъ, че иска да върже дяволит в и да ги закара прѣдъ Христа. Като се научили дяволитѣ, че ще ги връзва, направили съвѣтъ, събрали се всичкитѣ и грабнали човѣка, та го изхвърлили навънъ отъ вѣчната мъка. Оттогава насамъ нѣмало вече никой въ пъкъла.

Зерзевулътъ прави свой рай и кула, отъ която да може да убие Бога.

Оть Прилѣпь.

(Зерзевулътъ. като билъ мзпѫденъ изъ божия рай, направилъ си свой, поставилъ въ него своитѣ ангели, па поканилъ и человѣцить. На обитателитѣ въ Зерзевуловия рай обаче било мѫчно да слушатъ пѣснитѣ на ангелитѣ въ божия рай, та Зерзевулътъ съградилъ кула, висока до небето, и се покачилъ съ хората си, за да убие Бога. Стрѣлата, що захвърлилъ срѣщу Бога, се върнала върху главата му и му я откѫснала. Отъ тѫга неговитѣ ангели си прѣчупили по единъ кракъ, и били наречени еднокраки. Господь сгръмолясалъ кулата съ Зерзевула и ангелитѣ му въ вѣчната мѫка. Дърветата и цвѣтята въ Зерзевуловия рай се прѣобразили на търпе, глогъ и камъни. Записано отъ Марко Цѣпенковъ отъ Прилъпъ, Обнародвано въ Мсб. I, 9799)

Господь изпѫдилъ Зерзевула съ неговитѣ ангели отъ рая и ги прокълналъ да бъдатъ черни и тъмни, а седенето имъ да бъде въ вѣчната мъка. Зеруевулътъ гледалъ рая отъ вѣчната мъка и му било много мъчно. Мъчно било и на неговитѣ ангели, и тѣ много пѫти му казвали: Ахъ, що стори ти, Зерзевуле, що съгрѣши на Господа, че той ни изпъди изъ рая и ни турна въ вѣчната мъка. На Зерзевула много му било мъчно, дѣто така му говорѣли ангелитѣ.

1. Приказвачътъ не можалъ да каже, кой человѣкъ е билъ оставенъ въ пъкъла: дали Мойсей, дали Илия; ама трѣбва да бѣше Мойсей. Записвачътъ на легендата припомнюва за другъ вариантъ, споредъ който останалиятъ въ пъкъла човѣкъ билъ оня, що ударилъ нѣкога Христа съ желѣзна рѫка.

Мислилъ, смѣталъ какво да направи, за да ги укроти, и измислилъ: той накаралъ дяволитѣ да направятъ и тѣ единъ рай. Направили го, съградили го сѫщо такъвъ, какъвто билъ раятъ на Господа. Тѣ взели отъ всички дървета и цвѣтя, каквито имало въ рая на Господа, и ги насадили. Откато го довършили, Зерзевулътъ го разгледалъ отъ всички врати и много го харесалъ. Е, дружино, видѣхте ли, че и ние можемъ да направимъ рай, както що може и Господь; хайде сега влизайте вѫтрѣ, яжте, пийте отъ всичко, що има вѫтрѣ; нищо не ви забранявамъ, както Господь що му забраняваше на човѣка, що го постави да живѣе вѫтрѣ съ жена си; азъ ви давамъ свобода, каквото ви текне, това да правитѣ. Така казвайте на людетѣ: кой що иска, нека си прави и нека заповѣда. Въ моя рай има ядене, пиене, кьефъ каране колкото имъ се ще

Минали се нѣколко дни, и дяволитѣ чули гласоветѣ на ангелитѣ, които били въ рая и пѣели на Господа. Ахъ, бре майсторе Зерзевуле, рекле му дяволитѣ, много ни е мѫчно, като слушаме така ангелитѣ да пѣятъ на Господа. Защо направи тоя рай толкова близу до рая на Господа? Търси нѣкой начинъ, да не слушаме тѣзи хубави пѣсни, що се пѣятъ. Аманъ, търси му начина, какво да се прави!

Като чулъ Зерзевулътъ жалбитѣ на дяволитѣ, сганало му много мѫчно, и веднага ги събралъ всичкитѣ прѣдъ себе си: Слушайте тукъ, имъ рекълъ, мои ангели; ако сте ми вѣрни слуги, искамъ да ме послушате, какво ще ви река. Заповѣдь имате отъ мене Зерзевула, вашъ главатарь, кълня ви въ името си и въ короната отъ двата рога, що сѫ ми на главата, сега да направитѣ една кула висока до небето, за да се кача и да убия Господа, та да нѣма кому да пѣятъ ангелитѣ. Покланяме се на твоето име и отдаваме честь на рогата ти. Честьта честь носи, имъ рекълъ Зерзевулътъ; и вамъ да ви никнатъ рога, тѣ ви сѫ вѣнецъ на главитѣ. И на часа имъ никнали рога.

Въ три дни тѣ съзидали кулата, и на утрото щѣше да се качи Зерзевулътъ, за да убие Господа. Като се съмна на утрото, по божия заповѣдь, кулата се завила като обрѫчъ, и Зерзевулътъ не можалъ да влѣзе вѫтрѣ. Далъ заповѣдь да я прѣправятъ. Прѣправяли я до три пѫти, и с така правѣла. На четвъртия пѫть Господь му я оставилъ, и Зерзевулътъ се

покачилъ съ всичкитѣ дяволи и взелъ стрѣла да стрѣлне Бога. Щомъ я хвърлилъ, тя се върнала, ударила го по главата и му я откѫснала. Изпискалъ, изврѣкалъ. Всички се нажалили, и отъ жаль взели та си прѣчупили по единъ кракъ, и оттогава е станало да се казва отъ людетѣ: еднокракиятъ.

Като видѣли, че не могатъ нищо да направятъ на Господа, почнали да слизатъ отъ кулата. Заповѣдалъ тогава Господь, и кулата паднала заедно съ тѣхъ въ дънъ земя и се обърнала на вѣчна мѫка, като голѣмъ котелъ, пъленъ съ катранъ и зифтъ, за да ври Зерзевулътъ съ всичкитѣ свои. Почнали да вратъ. и оттогава и до день днешенъ с вратъ

А рая, що бѣха го насадили съ всѣкакви дървета и цвѣтя, всичко се прѣсторило на търне и глогъ и пусти камъни. Па се отворила една пропасть между рая господенъ и трънливия рай на Зерзевула (или вѣчната мѫка дяволска), че да лѣтятъ и да не може да се прѣмине ни отъ едната страна, ни отъ другата.

Богъ наказва недоволнитѣ духове.

Отъ Софийско.

(Заедно съ свѣта Богъ създалъ и нѣкакви духове, които да му слугуватъ. Едни отъ тѣхъ почнали да намиратъ недостатъци на Бога, и той ги прокълналъ и изпѫдилъ отъ небесата. Изгоненитѣ духове се изпокрили: едни въ водата, други въ облацитѣ, трети по земята, четвърти останали да висятъ по въздуха и се прѣобърнали на паяци. Всички тия духове станали дяволи, противници на Бога и на човѣка. Човѣкъ трѣбва да се пази отъ тѣхъ, а паяцитѣ да убива. Обнародвано въ Мсб. VII, 132).

Когато Дѣдо Господь направилъ тоя свѣтъ, той създалъ и нѣкакви духове, които да стоятъ около него, та да не бѫде самъ, и да му служатъ. Едни отъ тия духове почнали да намиратъ нѣкакви недостатъци на Бога, затова той се разсърдилъ и ги прокълналъ: никой да ги не обича, а всѣки да говори лошо за тѣхъ и да се пази отъ тѣхъ. Послѣ Богъ ги погналъ да ги изгони отъ небесата, и тѣ побѣгнали отъ него и се скрили: кои въ водата, кои въ облацитѣ, кои по земята, а други останали да висятъ на въздуха и станали паяци. Затова и сега паякътъ виси на въздуха, защото е дяволъ, и човѣкъ, щомъ види паякъ, трѣбва да го утрепа, понеже грѣхъ ще добие, ако остави живъ единъ противникъ на Бога. 

Всички тия духове станали дяволи, и затова днеска едни отъ дяволитѣ ги има по земята, други по водата, а трети по облацитѣ. Тия, които се скрили по облацитѣ, тамъ си и останали; тѣ правятъ пакость на свѣта, когато има гърмотевица, трескавица. Тия, що паднали въ водата, и тѣ тамъ си останали; тѣ правятъ пакость на хората, които пѫтуватъ по вода. Ония пъкъ, що паднали на земята, тѣ излизатъ нощѣ, въ тайно врѣме, и правятъ пакость на человѣцитѣ. Затова човѣкъ трѣбва да се пази чевръсто отъ дявола, да го не слуша, когато го мами да прави зло, нѣщо лошо, защото тѣ сѫ прокълнати отъ Бога.

Авторът на сборникът от дуалистични легенди:

Йордан Иванов

 

Ако желаете ваш материал да бъде публикуван в сайта, пишете ни на samoistina@mail.tj

За Авторите