Страница за изследване произхода и ранната история на Българският народ и държави!                          
 

Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

  
  Мотивът за преселението на българите във ведата на Веркович 

"Български Народни песни отъ предисторично и предхристиянско доба"

За да разберем цялостно творбата условно наречена "веда словена", трябва да познаваме особеностите на епохата и биографията на автора. Посветил живота си на илирииската идея, Сърбинът Стефан Веркович, обикаля на няколко пъти България в търсене на славянска идентичност у богатата българска култура и фолклор... нещо което отсъства у сръбският и другите славянски народи. Така, само няколко години след освобождението на България, Веркович успява да събере песни по обем над 23 000 стиха, а мотивите и сюжетната линия у песните, преспокойно извежда творбата от жанра епос, а я препраща именно към Ведите - онези прастари индо-ирански книги, който се считат и до днес за основа на бялата цивилизация. Самата дума Веда, означава знание, мъдрост на санскит. Като илирист, Веркович редактира по свое осмотрение някой песни от книгата, като името Орпию(Орлин), става на Орфей в неговата интерпретация на творбата(открита манипулация). Именно тази негова намеса, донякъде определя иначе незаслужената скептичност към творбата, която съдържа епически спомени за историята на българският народ. Нека обаче да прескочим факта че автора е илирист, а главните спонсори за издаването са "руски покровители на науката" както пише на корицата на първото издание на Ведата... Нека разгледаме една от песните във книгата.

В епосът се съдържат четири песни, посветено на преселението на Българите у "долна земя Дунавска", и преминаването на "бяла Дунава". Старата прародина на българите е наречена Ситова земя, Читска земя, и прочие, които имена идват от Скитска земя. Нека погледнем текстът на песните...

III. Пакъ за преселение-то, но инакво.

IV. Пакъ за преселение-то, но различно.

Сада краля нема де да седи!
Земя му е мощне заселена,
Нема никой де да седи;
Люде си са колку пилци що са пу небе-ту!
Колку му е земя берекетлия,                                            
Па не можетъ да са прихранетъ,
Житу засеяха и пу каменя!
Чудилъ су е Сада краля що да прави
Що да прави що да стори:
Какъ да люде куртолиса?                                                 
Чи ке зематъ вейке единъ другумъ да су ядатъ!
Де му на умъ дойде,
Сички - старци и подкрали да скалеса,
Да ги пита що да прави
Що да крави що да стори:                                                 
Да ли има няйде земя незаселена?
Тамо той да иде да заседне;
Да закара с' негу и все млади и младици,
Скору ная земя пуста да заселятъ;
Я старци и бабици на земя си да устави,                       
Тие харну да си поминатъ.
Та скалеса сички старци и подкрали,
Си ги пита: дека има земя незаселена?
Таму той да иде да заседне.
Сички старци искараха утъ пазуфи пу единъ китипъ,   
Та си гледатъ да ли има няйде земя незаселена;
Сички китипе прибъркаха,
Па не можетъ да си найдат няйде земя незаселена.
Най що бяше старецъ, на краля си ютговори:
Ой ти кралю, наше кралю!                                                 
Млогу умну са си разумило,
Та си терашъ земя незаселена,
Таму ти да заседнешъ;
С' тебе да закарашъ и все млади и младици,
Я старци и бабици да уставишъ на тая земя,                   
И тие харну тука да поминатъ;
Зере зеха вейке единъ другумъ да су ядатъ!
Мене си ми татку казуваше,
Чи си има тука близу бяли Дунавъ;
Утъ татакъ негу има поля широку,                                   
Поля широку мощне запустену,
Лю диваци има заселени,
Що ни знаятъ ниту земя да уратъ!
Нити къщи да си праветъ!
Ел' су млогу силни                                                            
Млогу силни инатчии;
Никому ни даватъ на тяхну поля да су засели;
Лю кой при тяхъ иде жювь си гу появатъ !
Аку идете вие, краля, на тована поля,
Лесну вие ке хми надвиете,                                           
Оти имате сряли мощне отровити
Сь отровни билки намешени;
Ел' си има друга злина погуляма:
На край Дунавъ седи люта ламия,
Сасъ седемъ глави, сасъ седемъ опашки;                       
Никому ни дава да помине презъ бялъ Дунавъ;
Лю кой ду Дунавъ наблизи цалъ си гу поглища!
Ламия лесну не су утепува:
Аку хи утсечешъ една-та глава,
На мясту хи други две изляватъ!                                     
Сада краля вели ютговори:
На диваци лесну ке надвиеме!
Ке закарамъ сички млади,
Борба с' тяхъ да су борятъ,
Со наши отровити сряли ке ги надборятъ;                     
Саму за ламия кажите ми що да праве
Що да праве що да сторе?
Ламия е мощне люта,
Неке можемъ, никакъ да я надборимъ,
Сички назе ке пояди!                                                       
Старци велетъ и говоретъ:
Инакъ ламия, кралю, не су надборюва:
Молба Огнену Богу да су помолиме,
Курбанъ Громну Богу да заколеме
Деветъ пуйки, деветъ гъски:                                           
Огнени Бога огань да си всякне,
Я Громна Бога громъ да си пусне,
Да, погуретъ люта ламия;
Вие туга Дунавъ да поминете,
Пусту поля да заселите.                                                 
Та станаха сички старци и крали,
Огнену Богу молба су помолиха,
Да си всякне пламенена огань;
Я що бяше първа краля,
В' ръки си обзе сребрена ножа,                                   
Та си курбанъ закла Громну Богу
Деветъ пуйки, деветъ гъски;
С' громъ да погури люта ламия;
Още молба не свършиха,
Още курбанъ не дуклаха,                                                 
И си огань на небе светна,
Громъ си на земя падна,
Та погури люта ламия.
Сада краля тури тйлялъ,
Да личи низъ негува земя:                                             
Кой е младу и младици
Сички да излягатъ на бялъ Дунавъ,
Саму старци и бабици да устанатъ;
Аку някой утъ млади-те си устане,
Скору глава ке му зематъ.                                            
Та излягоха сички млади и младици на бялъ Дунавъ,
Насетне излезе и Сада краля;
Утъ старци и бабици прошка си потера,
Прошка си зе, прошка си хми даде;
На млади и младици вели ютговори :                          
Пливните сички да испливаме бялъ Дунавъ,
Да идеме на дивачка земя,
Диваци да надбориме,
Тяхна земя да плениме;
Ке ги научиме какъ са земя работи,                                
Тие на насъ роблукъ ке робуватъ!
Си пливнаха сички млади и младици низъ бялъ Дунавъ;
3а два дни гу испливаха,
3а три дни на дивачка земя излягоха.
Диваци какъ видеха толку люде ябанции,                      
Чи испълниха тяхна пуста земя,
Излягоха борба да су борятъ,
Дано си хми надвиятъ,
Жюви да си ги поядатъ
Какъ искара Сада краля ду негуви люти сряли             
Саму той си ги надборилъ.
Та си плянъ плениха сички диваци;
Тяхни дяца заробиха.
Тога са диваци научиха,
Какъ су земя работи,                                                        
Та си дава максулъ за ядене;
3емя хми су обработи,
Я тие су с' роблукъ поробиха.                                           

 Читска земе мощне се заселила,
Леха месту и селу гулему!
Ураче се единъ другумъ биетъ,
Оти нема де да оратъ;
Сита стока имъ измреела,                                
Оти нема де да пасатъ.
Плачъ утиде дуръ на крале:
Ой ти кралю, Сада кралю !
Що ми седишъ на стола си,
Та си гледашъ сииръ пу земе-та?                      
Станй не ми седи на стола,
Лу си гледай дека люде ша наместишъ
Единъ другумъ вече ша се ядатъ,
Оти нема земе да си оратъ.
Ниту просу белу да си сеетъ.                              
Хаберъ на крале си утиде,
Я той незнае шо да прави,
Шо да прави дека да си иде?
Та си собра ду негуви бануве,
Да ги пита да ги праши,                                     
Шо да прави дека да иде?
Сите бануве велетъ и говоретъ:
Е бре, кралю, Сада кралю!
ШIo на питашъ, шо на прашишъl
Нийде нема месту за фодене,                            
Сита земе е мощне заселена;
Тука долу близу ду бялъ Дунавъ
Има поле мощне на широку;
Таму има люде диви подивени,
Не ми знаетъ поле да работетъ,                         
Ниту белу просу да си сеетъ!
Таму бива да заселишъ тое земе потеснена;
Тои люде да заоратъ поле широку,
Да засеетъ белу просу.
Ела на бялъ Дунавъ лежи сура ламие,            
Има три глави сусъ седемъ опашки,
Та не дава ниту чувекъ да помине,
Ниту пиле да прифъркне;
Хемъ и люде подивени млогу се инатчии;
Лу какъ ша си видетъ тои люде,                       
Ша излегатъ ценкъ да си праветъ
Та колку се диви подивени,
Още толку погулема сила имать,
Сусъ камене тои люде ша побиетъ!
Хеле поле не си даватъ.                                
Утговори Сада крале:
Я сега кажите ми шо да праве
Шо да праве шо да сторе?
Колку за сура ламие,
Наемъ ша се наема да я убие;                           
Шо ша праве сусь люде диви подивени?
Кату иматъ сила и инате.
Сова рече крале не отрече,
Де се дойде юда Самувила:
Утъ лику й грее ясну сонце!                              
Афъ гръди има ясна месечина!
В' скути й се дребни звезди!
На крале си вели утговори:
И за сова ли, кралю, кахъръ берешъ?
Утре още рану да си туришъ тилялъ да личи:  
Шо е младу ду сто години,
Лу шо ша ми сонце изгрее,
Сите да излезатъ на белъ Дунавъ;
Да си каратъ жени и деца;
Чи ша идатъ на широку поле,                            
Тие да заоратъ широку поле,
И да зесеетъ белу просу.
Кога сите идатъ на белъ Дунавъ,
И тина сусъ либе да си идешъ;
Хемъ да земешъ пуйка ниту бела нит' шарена; 
Да е църна поцърнела,
Чи ша боде желувитенъ курбанъ;
Я шо си е тое първе либе,
Да закара крава ялувита,
На белъ Дунавъ курбанъ да заколете:              
Тина курбанъ да заколешъ на Огнена Бога,
Да си всякне искра огань,
Да погури сура ламие;
Тое първе либе курбанъ да заколе на Громна Бога,
Сусъ громъ да удари сура ламие,                      
Утъ нея споменъ да не устане;
Кога заминете ду белъ Дунавъ,
И язъ ша ви помогна,
Да надвиете на люде диви подивени.
Сова рече Юда не отрече,                                 
И си фъркна та утиде афъ гора-та.
Та си тури още рану Сада крале тилялъ да личи:
Шо е младу на сто години,
Лу шо ша си сонце изгрее,
Сите да излезатъ на белъ Дунавъ;                   
Да си каратъ жени и деца,
Чи ша идатъ на широку поле,
Тие да заоратъ широку поле,
И да засеетъ белу просу.
Та шо беше младу на сто години,                       
Сите излезуха на белъ Дунавъ.
Дуръ тога ми утиде и Сада крале,
Сусъ негу кара млада кралица;
Какъ ги видела сура ламие, зоби закърцала!
И се кани сите да затруе.                                  
Та ми закла Сада крале
Църна пуйка курбанъ на Огнена Бога;
Да погури сура ламие;
Я кралица курбан си закла
Ялувита крава на Громна Бога,                        
Сусъ громъ да удари сура ламие,
Утъ нея споменъ да не устане.
Още курбанъ нефтасали,
Небе заечилу, затрещелу,
На небе се огань всекна,                                    
Та си падна громъ на белъ Дунавъ,
Та удари сура ламие,
Утъ нея споменъ не устана;
Утъ шо си бе огань млогу налютенъ,
Утъ топлу се размързна ду белъ Дунавъ,         
Та си тече река гулема;
Не можеха да заминатъ ду белъ Дунавъ;
Та се чудетъ шо да праветъ,
Шо да праветъ какъ да Дунавъ заминатъ,
На широку поле да си идатъ?                          
Де си дойде Юда Самуила,
Та си дуна силанъ ветаръ,
Та си пакъ замързна ду белъ Дунавъ;
Та си сички заминаха низъ белъ Дунавъ;
Сусъ техъ си замина и Юда Самуила,                
Да имъ на буйну поле помогне,
Да надвиетъ на дива крале подивена.
Я шо си бе дива крале подивена,
Какъ си виде чи си иде Сада крале,
Нехтее да му се поклонъ поклони,                     
Лу си собра негува-та силна ойске;
Та утиде на край Дунавъ,
На край Дунавъ на широку поле;
Да си Читска крале удари;
Шо се негуви-те сите млади с' камене да побие, 
Немой земя да му земе.
Та си заду Юда Самуила топалъ и студенъ ветаръ,
На читска крале топлу си дуеше,
Я на дива крале студну си дуеше,
Дур се диви люде замързнали,                           
Си станаха као дарве изсъхнали!
Та си обзе Сада крале ду широку поле,
Шо бе диву подивену гу зароби.
Негуви-те заураха ду широку поле,
И засееуа белу просу низъ поле-ту.                      
Сова ми усторилу Сада крале!
И е устаналу песна да се пее,
Утъ Бога зраве, утъ мене песна.

Тези две песни без никакво съмнение обясняват защо Славянинът-Чех, Констатин Иречек злобно подмята че Веда Словена е "фалшификат и откровена измислица". Всеки разумен човек, обаче вижда че измислицата започва и свършва със заглавието "словена", тъй като песните разказват за историята на българският народ и неговите премеждия по преминаването на Дунава. Заслужава си да погледнем малко по-задълбочено в дадените 2 песни, защото те разкриват едни ясни представи за станалото от простолюдието.Те са особено интересни, защото изворите за станалото през 6-7 век, е крайно недостатъчно, и изказвано в твърде документален и сух стил, от чужди хронисти. Не се ограничаваме само с една от песните, защото във фолклора при всяко изпълнение се създава нов вариант, особено когато става въпрос за различни(макар и съседни), населени места. Нека анализираме по-важните моменти от двете песни и как са представени там те.

  • Мотивът за многоброиността на Българите - Люде си са колку пилци що са пу небе-ту! ; Читска(скитска) земе мощне се заселила... Както се вижда, никъде не се изтъква като мотив за изселването, някаква хазарска опасност(както ни внушават родните "историци"). Интересно е видоизменението на Скитска земя, в Ситска земя, и Читска земя... Не е случайно че едно от големите села на Дунава се нарича именно Ситово(скитово). 
  • Мотивът за народният събор. В едната песен се свикват старците, а в другата - Бановете(древна индо-иранска титла, от която идва името на Град Банско, в който със абсолютна сигурност няма бани). Сички - старци и подкрали да скалеса,
    Да ги пита що да прави Що да крави що да стори ; Та си собра ду негуви бануве,Да ги пита да ги праши,                   Шо да прави дека да иде?.     Това потвърждава оскъдните извори за народните събори на българите, и ни дава една по-ясна представа какво са представлявали те. Факт е че със тази управленска система Канът, никога не се е превръщал в тиранин, а прости хора и небългари никога не са допускани до боилският съвет(а само старците и бановете(боилите)).
  • Митовът за диваците - траки. Широко застъпен и в двете песни: Лю диваци има заселени, Що ни знаятъ ниту земя да уратъ! Нити къщи да си праветъ! ; Таму има люде диви подивени, Не ми знаетъ поле да работетъ,                      Ниту белу просу да си сеетъ! Тези ясни и кратки епитети, явно сравняват цивилизационното равнище на българи и траки. Подразбира се че тези думи са проверени както от предварителни български съгледвачи из балканите, така и от самото пристигане на народа на Балканите, когато заварва една обезлюдена земя, с изключително незначителен брой аборигени(абориген означава човек който открай време живее на дадена земя, местен човек. Да не се бърка с аборигените на Австралия).
  • Мoтивът за българските богове - Огнена Бога, и Громна Бога... Молба Огнену Богу да су помолиме,Курбанъ Громну Богу да заколемеДеветъ пуйки, деветъ гъски:Огнени Бога огань да си всякне,Я Громна Бога громъ да си пусне... ; Та ми закла Сада крале Църна пуйка курбанъ на Огнена Бога. Това е още едно потвърждение както че българите не са били раннохристияни, така и че са почитали огъня, а както се вижда и гърма. 
  • Мотивът за битката със диваците(жителите на балканите преди българите: Пливните сички да испливаме бялъ Дунавъ,Да идеме на дивачка земя,Диваци да надбориме,Тяхна земя да плениме;Ке ги научиме какъ са земя работи,Тие на насъ роблукъ ке робуватъ! ; Дур се диви люде замързнали,Си станаха као дарве изсъхнали! - Явно личи господарският манталитет на древните българи, отиващи на война със ясното съзнание че те са по-развити и заслужават да превземат новата земя, а местните трако-гърци "роблукъ да им робуват" и "като дърве" да изсъхнат.

Нека си спомним и думите на Стефан Стамболов за Веда словена: "дали веда словена е мистификация или фалшификат не е толкова важно, важното е че целият научен свят обръща внимание на българската култура." От погледа на 21 век, ние можем само да се възхитим на далновидният поглед на този велик държавник, но и да добавим че днес има достатъчно доказателства че този сборник не е фалшификат, въпреки неблагонадежният събирвач на песните. 

И е устаналу песна да се пее,Утъ Бога зраве, утъ мене песна.

 

Ако желаете ваш материал да бъде публикуван в сайта, пишете ни на samoistina@mail.tj

 

За Авторите