Българска Историческа Истина!
Когато човек говори истината - не се налага да лъже!

Писмата на Кан Сандилх до Византииският Император, и как гръцкото двуличие проваля за цял век единството между Кутригури и Оногури

 В нашата история има един урок, който  всеки пропускаше. Урок, за чието съществуване знаеха твърде малцина. Урок, в който за първи път в епохата на българското присъствие в Европа, се разглеждаше предателството, и насъскването на българи против българи. Урок за сполучливо гръцко коварство, довело до война между "едноплеменници" - кутригурите и оногурите. Всичко започва през 557-558 година. 

През същата година се опълчили срещу Тракия големи множества хуни, нахлули в нея и избили и пленили мнозина... И като намерили няколко места от Анастасиевата стена разрушена от земетресение, нахлули и опленили чак до Дрипия, и селото Хитос. И 
всички(гърци) избягали в града заедно с имуществото си. Императорът като чул това, набрал мнозина и ги изпратил при дългата стена. Там те вързали сражение и мнозина от ромеите и схоларните загинали.... И когато императорът видял че варварите постоянствуват, заповядал на патриций Велизарий да излезе срещу тях с други от сената. Велизарий, взел всички коне, и като въоръжил войска, излязъл в селото Хитос, направил окоп... Той заповядал да отсекат дървета и да ги влачат зад войската. От вятъра се вдигнал много прах и се понесъл над варварите. А те като помислили че елините са голямо множество.. избягали.

/Теофан/

За гръцката хитрост, със метлите и шубраците закачени на опашките на конете, споменават и неколцина от другите византииски хронисти. Един от тях - Агатий, пише с по-големи подробности за похода на Кутригурите и назовава техният вожд - Заверган. Българска конница начело с него преминала през дълбоко замръзналия Дунав, прекосила Северна България, без да срещне някаква съпротива, и навлязла в Тракия. Тук войската била разделена на две: една част била изпратена към Елада, а друга — към Галиполския полуостров. Самият Заберган със 7-хилядна войска се насочил към Цариград, като „опустошавал по пътя си нивите, нападал градовете, раздвижвал и разбърквал издъно всичко”. В своя поход Заберган прекосил с лекота дори Дългата стена, без да срещне особена съпротива, и се разположил на стан при селището Мелантиада (дн. Яръм Бургас), на около 140 стадия от столицата. Това предизвикало такава голяма уплаха не само сред населението, но и сред властите, поради което по нареждане на императора от църквите в околностите на Цариград били събрани всички по-ценни неща и пренесени отвъд морето, на малоазийския бряг. Отрядът, изпратен против Галиполския полуостров, нападнал преградната стена, която го защищавала, като поставили срещу нея стенобойни машини и стълби. Когато щурмът срещу стената не дал желания резултат, прабългарите са опитали да проникнат откъм морето през Сароския залив при гр. Енос, като за целта приготвили около 150 сала. На византийските кораби обаче се удало да отбият това нападение. Няколко дни по-късно византийците дори направили неочакван излаз зад крепостната стена и влезли с прабългарите в открито сражение. И тъй като по същото време и Заберган се бил оттеглил от Цариград, обсадителите също решили да прекратят по-нататъшната битка и да отидат при останалите свои съотечественици.
Изпратената към Елада прабългарска войска не успяла да премине Термопилите и след като не постигнала някакви особено големи успехи, се завърнала при основната част от войската. И макар целият поход да не постигнал голямата си цел, хан Заберган поискал от византийците голям откуп за пленниците. Едва след като искането му било удовлетворено, той освободил пленниците (сред тях и стратегът Сергий, син на Вакх) и се оттеглил в страната си.

И така, докато кутригурската конница все още била във византииските предели(от Великден до Семптември по думите на Теофан), Византииската дипломация задвижила свойте дълги пипала... Ето какво ни разказва Прокопий, за деиствията на Юстиниян, за неутрализирането на кутригурите

Като отправил пратеници при вождовете на хуните утигури, които живеят отвъд меотидското езеро, той ги укорил и нарекъл бездеиствието им спрямо кутригурите престъпно, понеже нехаиството спрямо приятелите, които загиват, трябва да се сметне за една от най-големите неправди. Кутригурите - казал той - нехаели за свойте съседи и въпреки че получавали от Византион всяка година много пари, те не желаят по никакъв начин да прекратят своите несправедливи деиствия спрямо ромеите, но всекидневно без всякаква причина ги нападат и ограбват. А утигурите не получават нито част от парите, нито споделят плячката с кутригурите и въпреки това не се застъпват за озлочестените ромей, ако и да са от старо време техни най-големи приятели. Като съобщили това на утигурите, император Юстиниян им подарил пари, припомнил им какви дарове често са получавали и по-рано от него, и ги убедил да предприемат веднага поход против останалите в земята си кутригури. Те взели за съюзници 2000 от свойте съседи готите тетраксити и преминали с цялата си войска реката Танаис. Предвождал ги Сандилх, извънредно разсъдлив и изпитан в много войни, достатъно надарен с храброст и мъжество. След като преминали реката, те се срещнали с много кутригури и влезли в сражение с тях. Те се защитавали твърде упорито срещу нападателите и сражението продължило премного време...

Докато тези варвари се сражавали помежду си, както казах, и опасността за тях нараствала съобразно с битката, тогава на ромеите се удало добре да се възползвуват от щастливия за тях случай. Онези от елините, който се намирали като пленници у кутригурите и които възлизали на много десетки хиляди, се вдигнали набързо оттам и без да ги преследва никой, пристигнали по родните си места. 

/Прокопий/

Агатий пише за същата битка : „Така след това твърде дълго време двете страни враждували помежду си и затвърдявали взаимната си омраза. Те ту извършвали нападения и грабежи, ту влизали в открито сражение, докато силите и на двете страни отслабнали и съвсем се разстроили, така че двете племена загубили дори самото си племенно наименование.” 

Менеандър дава по-друга гледна точка и говори за първото писмо на Сандилх до императора: тогава Юстиниан натоявал пред Сандилх, вожда на утигурите, и не преставал да увещава да започне по какъвто и да е начин война срещу Заверган. За тая цел той пращал често пратеници и го подбуждал веднъж така, друг път иначе. Императорът обещал освен това че ако Сандилх победи котрагирите, той ще му преквърли парите, които били определени да се дават годишно на Заберган. И тъй Сандилх, като искал да бъде предан на ромеите, съобщил следното на императора, че "не е справедливо, нито пък прилично съвсем да се унищожат съплеменниците ни, които не само говорят език, еднакъв с нашия, и са наши съжители, а имат и същото облекло и бит, но са и наши сродници, ако и да са подвластни на някой други вождове. При все това ще отнема веднага конете на котрагирите и ще си присвоя, за да няма какво да яздят, та да нанасят вреди на ромеите."

Прокопий продължава разказа си така:

Императорът Юстиниан изпратил пълководеца Аратий с поръка да съобщи на кутригурите онова, което се бе случило в тяхната земя, и да им предложи пари, да ги убеди да се оттеглят колкото се може по-скоро от ромеиската земя. Като узнали за нашествието на утигурите и получили множество пари от Аратий, те се съгласили да не вършат вече никакви убииства, нито пък да правят нещо друго неприятно, но да се оттеглят като приятели на тамошните жители. Уговорено било също, че ако тези варвари успеят да се завърнат в бащината си земя и да се установят в нея, то да останат там и занапред да бъдат верни на ромеите. Ако пък им бъде невъзможно да остнаат там, да се завърнат отново в земята на ромеите, а императорът ще им подари някой от земите в Тракия с условие, че като се поселят там, завинаги ще бъдат съюзници на ромеите, и заедно с тях грижливо ще бранят страната от всички варвари.

Веднага 2000 души от хуните, които били победени в сражението и бягали от утигурите, пристигнали в ромеиската земя, заедно с жените и децата си. Един от техните вождове бил Синион. Те отправили молба до император Юстиниан, той ги приел с пълна готовност и им позволил да се заселят в земите на Тракия.

След кратък увод по повод "липсата" на писменост у българите, Прокопий, ни дава записано най-ранното писмо на български владетел до Византия. Ето какво казва излъганият Сандилх, който без да разбере се е превърнал в предател на собственият си народ, нападайки по неговите думи, собствените му "единоплеменници", за да защити ромеиската чест.

Сандилх, царят на утигурите, узнал за тези неща. Той се разгневил за това, че докато отмъщавал на своите едноплеменници кутригурите заради неправди спрямо ромеите и ги прогонвал от техните родни места, те били приети от императора и като се заселили в земята на ромеите, щели да живеят много по-добре. Затова той изпратил пратеници до императора, който да го укорят за стореното но не им дал никакво писмо, понеже и досега хуните нямат никаква представа за писмо и са съвсем неграмотни(в очите на ромеите), нито имат някакъв писар, а техните деца растат без всякакъв труд да се научат да пишат. Те съвсем по варварски предават по памет всичко, което им поръчал. И когато пратениците пристигнали при Юстиниян, те му казали че цар Сандил по тях като с писмо му съобщавал следното:

Тексът на второто писмо:

"Зная една поговорка, която съм чул от дете, и ако не съм забравил нещо от нея, тя гласи така. Казват че звярът вълк, ако може би и да е в състояние да променя козината си, обаче нрава си не мени, защото природата не му позволява да го променя. Сандилх, като казал тази пословица и добавил "Това съм чул от страирте, които по коствен начин загатват за човешките работи. Аз зная и още нещо което съм научил от опит и което естествено може да научи един варварин, който живее на полето. Овчарите вземат кучетата, докато още сучат, и грижливо ги отглеждат в куче. А кучето е признателно към онези, които го хранят, и твърде добре помни благодеянието. Затова именно овчарите постъпват така, за да ги научат да бъдат пазачи на овцете, та когато нападнат вължи, кучетата да отблъснат тия нападения и да бранят овцете. Мисля, че така е по цялата земя, защото няма човек, който да е видял кучета да правят заговор срещу стадо, нито пък вълци някога да го отбраняват, но природата е наредила това като някакъв закон и за кучетата, и за овците, и за вълците. Мисля, че в твойто царство, гдето открай време има изобилие от всякакви, може би и невъобразими неща, няма никаква промяна в това отношение. В противен случай покажете я на мойте пратеници, та и ние на прага на старостта да научим нещо и от необикновенните работи. Ако пък навсякъде е наредено точно така от природата, то мисля че за тебе не е добре да оказваш гостоприемство на кутригурското племе и тъй да създадеш размирни съседи, като заселваш сега в страната си, онези които ти не понасяше, когато бяха извън нея. Впрочем не след много време те ще проявят спремо ромеите своя си нрав. И без това не ще липсва враг който да опустошава ромейската държава, като се надява че дори ако бъде победен ще бъде в по-добро положение, пък и не ще остане приятел на ромеите, който да попречи някога на нападащите вашата земя, понеже се бои, да не би слд като съдбата го надари с понеда, да види, че победените живеят у вас по-щастливо от самия него. ПОнеже докато ние живеем в пуста и изобщо безплодна земя, кутригурите имат възможност да си купуват жито, да се напиват с вино, и да получават най-изтънчени ястия. Впрочем те в някои места се ползуват и от бани, и тези скитници дори носят златни украси и притежават тънки, пъстри и извезани със злато одежди, ако и кутригурите по-рано да са заробвали безбройно множество ромеи и да са ги отвеждали в земята си. За тези проклетници не е било необичайно да налагат на реомеите робски теглила, но дори охолно биели с бичове и невинни люде и ги убивали и вършели всичко друго, което нравът и властта на господаря варварин допущало. А ние с наши усилия и като се излагаме на смъртна опаснот, освободихме ромеите от участта която тогава ги беше постигнала, и предадохме на родителите, онези, които станайа причина да понесем изпитанията на войната. А за тия дела и двете страни получихме от вас напълно противоположни награди. Докато ние все още понасяме несгодите на своята родина, те имат еднакъв дял от земята на онези, които благодарение на ншата храброст отвървахме от робството им." Това казали утигурските пратеници. А императорът, като ги успокоил напълно и ги привлякъл с много дарове, не след много време ги изпратил в родината им.

Какво е подтиквало Византия така панически да мобилизира всички свой средства срещу българите? Единственият логичен отговор на този въпрос е в българската настоичивост да превземат балканският полуостров. Първите набези над него започват през 3-4 век, за да може през 6ти, българите да достигнат до самият вход на полуостров Пелопонес, и да превземат град Коринт - вратата за най-южната част на полуострова. За това говори през 13 век Исодор Киевски(по националност грък), виден духовник в Русия. Той очевидно е боравел с източници, който ние днес нямаме но пише:

Оногурите донесоха разруха на Македония, Тесалия, Гърция и всички селища в оластта Термопили, те разграбиха /земята/ чак до Коринт и превзеха с бърз набег този град без да срещнат съпротива/без да употребят сила.

Кенет Сеттън, има доста любопитно проучване по въпроса за превземането на Коринт от оногурите, изложено във признат от международната научна публика вид, но то така и не добива популярност в чужбина, отчасти поради нулевата заинтересованост на българските правителства. 

Именно заради българският устрем, Византия е подкупвала нееднократно приятели, врагове, а дори и братя, да нападат българите. Резултатът не закъснява. Израсналият в Константинопол Кубрат, слага още по-изчистена визия за предстоящето българско преселение и завземане на територия. Бидейки в елинска среда, той успява да изучи ромеиският нрав и да се предпази от него във цялото си управление. Скоро след смъртта му се вижда и резултатът - Оногури и Кутригури, деистват координирано и основават няколко нови държави на Континента, но все с едно име - България.